Кристофър Райх: Правилата на измамата

Запълзя нагоре през дълбокия сняг. Трепереше неудържимо. След няколко метра спря и предпазливо надигна глава, готов да залегне незабавно. Изстрелите се чуваха почти непрекъснато, но вече не бяха насочени към него.

Идваха от другата страна на хълма. Различен калибър. Стреляха Рансъм и съпругата му…

Разнесе се тътен от реактивен двигател. На Фон Даникен му се струваше невъзможно толкова малък летателен апарат да издава такъв оглушителен шум. Звукът смени честотата и стана още по-мощен и пронизителен. „Търтеят“ излиташе. Фон Даникен се извъртя на една страна и погледна към небето. Над върховете на дърветата пробяга сребристо сияние и изчезна за секунда.

Той се надигна и пое нагоре. Вървеше приведен, без да си прави труда да вземе каквито и да било предпазни мерки. Знаеше, че представлява лесна мишена, ала стрелбата бе утихнала и това го изпълваше с чувство на безразсъдна смелост. Къщата изникна пред погледа му. Приличаше на бетонен бункер.

Добра се до разпределителната кутия и се стовари задъхан върху нея. На капака й висеше катинар. Отдръпна се назад, прицели се и стреля. Ключалката хвръкна във въздуха и кутията се отвори като мида. Приближи се и надникна вътре. Надписът от лепенката го предупреждаваше да не пипа нищо, поради опасност от токов удар. Картинка на череп и кости илюстрираше написаното.

Фон Даникен се вторачи в бъркотията от жици, някои от които — усукани заедно в дебели разноцветни плитки, а други — пристегнати зад гумени предпазители. Всичко това му изглеждаше ужасно сложно. Надявал се бе да открие някакъв централен прекъсвач, който просто да изключи. Проточи врат, за да огледа по-отблизо.

Куршумът го улучи в рамото и преди да разбере какво става, се озова по очи в снега. Обърна се по гръб, зашеметен, задъхан и внезапно обезсърчен. Полежа така няколко секунди, докато успее да дойде на себе си.

Коленичи, насочи пистолета към къщата и произведе няколко хаотични изстрела. Откатът на оръжието в ръката му го изпълни с усещане за мощ и измамно спокойствие. Прицели се в разпределителната кутия и изпразни пълнителя. Не се случи нищо.

Надигна се, олюлявайки се, и през замаяното му съзнание премина мисълта, че се намира в изключително нелепо положение. За пръв път от трийсет години насам използваше оръжието си, и то за да простреля огромна метална кутия. Внимателно приседна на земята. Снегът в краката му бе обагрен в червено. Опита се да раздвижи лявата си ръка, но не успя. Сякаш я нямаше. Загледа се в снега като хипнотизиран.

Вода, помисли си той.

Пистолетът нямаше да му помогне.

Бръкна с две ръце в кутията, сграбчи връзка кабели и ги отскубна. Отвътре се разхвърчаха искри. В края на един от кабелите лумна синкаво пламъче. Фон Даникен загреба шепа сняг със здравата си ръка и го хвърли вътре. Жицата изсъска, но продължи да хвърля искри. Нямаше представа какъв резултат очакваше, но със сигурност не беше това.

Опипа вътрешността на кутията и попадна на някаква тръба, с размерите на полицейска палка. Задърпа я с всичка сила и когато най-после успя да я изтръгне, отдолу се показа сноп медни жици.

Загледа се в тях и се замисли. За израелския самолет нямаше никаква надежда да избегне сблъсъка с „търтея“, също както и за човек — колкото и изплашен да беше — да надбяга акула в открито море. Замисли се и за Филип Палумбо, надупчен на решето, прострян на пода в онази тъмна стая.

Фон Даникен загреба още сняг и го хвърли върху оголените жици, само че този път го притисна здраво с ръка. Разнесе се силно пукане, после настъпи тишина.

За момент беше сигурен, че отново се е провалил, но веднага след това го разтърси болезнен спазъм и гърбът му се изви като дъга. Отвори уста да извика, ала гърлото му бе парализирано от минаващото през тялото му високо напрежение. С последни сили успя да издърпа ръката си от снега. Сякаш нещо избухна в гърдите му и го отхвърли мощно назад…

Джонатан тичаше по дълбокия неравен сняг през гората, провирайки се измежду дърветата. На два пъти падна на колене, но с мъка се изправяше и отново хукваше. След около петдесет метра зави надясно и пое по тясна пътека, успоредна на пътя. Бързо намери останките от каменната стена, ограждала града по време на римската епоха. Прескочи я и продължи приведен покрай нея до задната част на къщата.

Постройката стърчеше върху свободно носеща греда над стръмния наклон, подпряна от здрави стоманени колони, забити дълбоко в земята. Джонатан се спря до тях и наостри уши. Престрелката бе утихнала и наоколо цареше злокобна тишина. От билото на хълма се разнесе ръмжене от двигателите на няколко автомобила и поне един от тях потегли рязко надолу.