Кристофър Райх: Правилата на измамата

Стоманените колони бяха хлъзгави, влажни и леденостудени. Непоносимо бе да ги докосне, камо ли да се катери по тях. Обви ръце около едната и започна да се изкачва. Докато стигне до горния й край, подгизна до кости, а ръцете му изгаряха от болка. Пъхна коляното си в кухината между основата и горния край на колоната и се хвана за парапета. Пое дъх, залюля се и се оттласна, стисна перилата с две ръце и се прехвърли на терасата.

Плъзгащата се врата беше заключена.

Отстъпи назад и стреля срещу стъклото. Прозорецът се разби на парчета. Едно от тях изхвърча и се заби в глезена му. Джонатан потръпна от болка и рязко го издърпа. Обувката му подгизна от бликналата кръв.

Къщата бе притихнала и тъмна. Ако тук изобщо бе имало охрана, то всички бяха напуснали кораба. Долавяше единствено глухото бучене, издавано от някакъв уред, работещ на електрически ток. Прекоси стаята и тръгна по коридора. В дъното се натъкна на врата, която се отваряше с цифров код. Стреля по ключалката, ала безуспешно. И вратата, и бравата бяха от стомана.

Допря ухо до гладката повърхност. Долови тихо жужене и усети слаба вибрация по лицето си. Изведнъж жуженето утихна и вибрирането замря. Навсякъде се възцари гробна тишина.

Джонатан впери поглед в цифровата ключалка. Лампичката, която допреди малко светеше в червено, сега мигаше в зелено.

Електричеството беше прекъснато.

Протегна ръка и завъртя бравата.

Отвори се.

Насочи пистолета пред себе си и прекрачи в помещението, което приличаше точно на команден център. Огромният прозорец отляво откриваше гледка към летище „Цюрих“. Цялата отсрещна стена, от пода до тавана, бе заета от апаратура и контролни монитори. На стола пред тях, с гръб към него, седеше някакъв мъж, стиснал в ръка лост за управление. Джон Остин, по всяка вероятност…

Встрани от него още един мъж работеше трескаво по контролния пулт.

— Резервният генератор работи — каза вторият мъж. Бордовият механик, според Ема. — Сателитната връзка е възстановена. Имаме картина.

Вдигна поглед, забеляза Джонатан и насочи пистолета си към него. Джонатан го простреля два пъти. Мъжът залитна назад към стената.

После пристъпи към пилота.

— Отдръпни се от контролното табло — нареди Джонатан.

Пилотът не отговори. Продължаваше да стиска лоста и го премести надясно. Екранът пред него светеше в зловещо зелено. В първия момент Джонатан не видя нищо. После се вгледа по-отблизо и в далечината се появиха сиви очертания, чиято форма ставаше все по-ясна. Вече различаваше нос, опашка и редица светещи точици — светлините от прозорците на пътническия самолет. Така го виждаше инфрачервената камера.

Джонатан премести поглед към радарния монитор. Двете светещи точки в центъра му се намираха тревожно близо една от друга. Под едната от тях пишеше: „Ел Ал“ 863Н. Другата нямаше обозначение.

— Казах да се отдръпнеш от контролното табло.

— Твърде късно е — отвърна Джон Остин.

Джонатан се приближи до него, опря дулото на пистолета в тила му и натисна спусъка.

Пилотът рухна по очи.

Джонатан избута тялото му от стола.

Самолетът се виждаше още по-ясно. Успя да различи едното крило, очертанията на корпуса му и мигащите светлини за кацане. Беше изумително близо.

Джонатан бутна лоста напред. Образът на самолета се увеличи. Наистина беше твърде късно. „Търтеят“ щеше да го удари. На командното табло светна червена лампа. Безконтактен взривател готов за действие. Погледна към радара. Двете точки се сляха в една. После обратно към камерата. Самолетът изпълваше целия екран.

Джонатан инстинктивно се стегна, очаквайки сблъсъка.

Тогава самолетът изчезна от погледа му и екранът стана черен. Джонатан погледна към радара. Мигащата точка с надпис „Ел Ал“ 863Н все още се виждаше. Секунди по-късно се появи и втората и разстоянието помежду им започна да се увеличава.

Продължи да натиска лоста, докато „търтеят“ се стопи в мрака.

Откри висотомера сред уредите на таблото и проследи показанията му. Осем хиляди метра… шест хиляди… три хиляди… Нула.

Картината изчезна и на екрана се появи вихрушка от бели снежинки.

Джонатан откри Ема свита на седалката в колата. Беше в съзнание, но едва дишаше.

— Опитах се да го спра — каза той. — Ала той не ме послуша.

Тя кимна и му махна с ръка да се приближи.

— Никога не е слушал, когото и да било — прошепна Ема.

Джонатан погледна към притихналата гора.

— Къде изчезнаха всички?