Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Къде?

— Някъде в Европа — отвърна Ганц и впери поглед в изпъкналите безизразни очи на Хирш. — Няма да се наложи да чакаме дълго.

— Как ще го открием? — попита Джонатан.

— Подай ми лаптопа от задната седалка — помоли Ема.

Джонатан намери компютъра й и го включи.

— Същата парола ли?

— Същата. Знаеш ли, че изкара акъла на всички, когато успя да разгадаеш онзи код. Сега ще се наложи да преустроят цялата „Интел Линк“ система заради теб — рече Ема.

— Не мога да преценя дали това е хубаво, или лошо.

Движеха се покрай Цюрихското езеро. Часът беше шест вечерта. По планинския склон блещукаха светлинки като в приказен пейзаж. По време на пътуването им Ема се отпусна и най-после реши да проговори. Не толкова за миналото си, колкото за това, как бе успяла да го открие и за намерението на Джон Остин да взриви пътнически самолет. Това явно беше първата стъпка към запълването на зейналата помежду им пропаст…

Ема му обясни как да отвори софтуерната програма. На екрана се появи подробна карта на Швейцария.

— Вкарай инициалите Ф. Д.

В покрайнините на Цюрих се появи мигаща червена точка. Мащабът на картата се увеличи до ниво улици.

— Какво е това? — попита той.

— Проследяващо устройство с много висок обхват — отвърна Ема. — Сложих го на автомобила на Фон Даникен преди три дни. Трябваше да го наблюдавам. Сигналът от колата му се изпраща до сателит и оттам се връща при нас.

— Не си скучала.

Ема се усмихна загадъчно.

— Къде се намира?

— Съвсем наблизо.

— Глатбруг?

Джонатан впери поглед в картата.

— Откъде знаеш?

— По дяволите! — Ема натисна газта до дъно.

— Въздушен контрол Цюрих, тук е полет 863 на „Ел Ал“. Предприемам заход за кацане.

— Прието, „Ел Ал“ 863. Насочете се по курс едно-седем-нула и се спуснете на височина 10 400 метра. Вие сте номер шест в координатната мрежа.

— Прието.

Изпълнен с очакване, пилотът слушаше разговора между диспечерската кула на летище „Цюрих“ и полет 863 на „Ел Ал“.

Затвори очи, нашепвайки последна молитва. Помоли Му се да го води и да му даде сили. Помоли Го да му даде кураж, за да доведе нещата до успешен край. Не беше зъл човек. Потрепери при мисълта, че му предстои да отнеме шестстотин живота. Смъртта им щеше да го накара да почувства същата болка, каквато бе усетил и Исус при разпъването си на кръста.

— Време е — каза Джон Остин.

Влезе в гаража. Хората му вече бяха извадили стоманените ковчези от заключените шкафове и ги поставиха в центъра на помещението. Екипът сглоби „търтея“ с безупречна прецизност. Първо извадиха колелата и ги прикрепиха към корпуса. Дългите гъвкави части на крилете бяха сглобени и поставени по местата им. Остин докара носилката, върху която лежеше натоварената с двайсет килограма пластичен експлозив „Семтекс“ капсула и я прикачи към търбуха на безпилотния летателен апарат.

— Успешен полет — пожела той и погали стоманената плът на „търтея“.

Върна се във всекидневната, която му осигуряваше чудесна видимост към летището. Едната стена бе заета от апаратурата му — монитори за радара и камерата на носа. Цяла редица плоски екрани излъчваха показания за скорост, височина и местонахождение над земята. Точно в средата се намираше клавиатура с по един лост за управление от двете страни.

Пилотът се настани удобно на мястото си.

— Включвам двигателя — извика той и натисна копчето за запалване. Червената лампичка примига пет пъти и светна. Въпреки че се намираше извън „търтея“, пилотът сякаш усети събуждането му към живот. Завладя го неописуемо вълнение. Очакваше този момент от двайсет и осем години. Датата беше запечатана в съзнанието му като паметна плоча на историческа забележителност. 24-ти април 1980 г.

Операция „Орел“.

Той — Джон Остин, по онова време майор в американските военновъздушни сили — бе избран да пилотира водача в ескадрилата от самолети „Херкулес С-130“ на път към иранската пустиня. Мисията им — отчаян и смел до безумие план за спасяването на петдесет и трима заложници от американското посолство в Техеран. На борда заедно с него летяха още седемдесет и четири членове на новосъздадения отряд за специални операции, обучени от полковник Чарли Бекуит и водени от подполковник Уилям (Джери) Бойкин.

Полетът над пустинята вървеше по план, докато не попаднаха в хабуб , заслепяваща пясъчна буря в Голямата солена пустиня в югозападната част на страната. Тя продължи седем минути. Самолетът успя да преодолее изпитанието, въпреки яростната атака на пясъка и чакъла срещу турбовитловите двигатели. Приземи се успешно на планирания за целта участък, наречен „Пустиня едно“. Следваха го седем военни хеликоптера, излетели от американския самолетоносач „Нимиц“ в Арабско море. Тяхната задача беше да превозят елитния отряд войници до Техеран, за да освободят заложниците и да ги върнат обратно до самолета на Остин, който да ги отведе в Саудитска Арабия през Персийския залив.