Кристофър Райх - Правилата на измамата

Познавам тази планина, а те оставих там сама.

Познавам тази планина, а й позволих да те убие.

Тежките мисли го караха да зъзне неудържимо и той влезе обратно в стаята. Изненада се колко подредено е вътре. Осъзнаваше, че е глупаво да мисли как сега, когато нея я няма, и стаята трябва да е променена. Но в същото време не спираше да се чувства предаден от измамното усещане, че всичко около него продължава да изглежда нормално.

Седна зад бюрото и отвори чекмеджето. Слънцезащитен крем, джобно ножче, географски карти, балсам за устни, кърпа за глава, предавател и двупосочната радиостанция лежаха разпръснати на дъното му. Взе радиостанцията и я включи и изключи няколко пъти. Никакъв сигнал.

Една жичка… една нищо и никаква скъсана жичка.

Веднага щом слезе от планината, го бяха откарали в полицейското управление, където го прегледа лекар и го засипаха с въпроси. Име: Джонатан Хобарт Рансъм. Месторождение: Анаполис, Мериленд. Професия: дипломиран хирург. Месторабота: „Лекари без граници“. Националност: американец. Местоживеене: Женева.

После започнаха да го разпитват за Ема. Месторождение: Пензанс, Англия. Родители: починали. Братя и сестри: една сестра, Беатрис. Професия: медицинска сестра, администратор. Човешко същество с будна съвест. Съпруга. Най-добър приятел. Опора.

И още въпроси. За опита му като планинар. За това, че не се е доверил на прогнозата за времето. За падането на Ема и дали е кървяла, когато е тръгнал за помощ. За пропуска му да забележи повредата в радиостанцията, преди да поемат към планината. И накрая, за решението му да продължат изкачването, въпреки усилването на бурята. Искаше да им каже, че не той е взел това решение, а тя. Ема бе отказала да се върнат.

Остави радиото на бюрото и зарея поглед към планината. Върна мислите си назад към момента, когато у него за пръв път пламна искрата на страстта му към катеренето — по време на едно пътуване на семейство Рансъм до Калифорния. Беше деветгодишен. Целта им бе да изкачат връх Уитни — най-високата точка на територията на 48-те континентални щата. По-големите му братя трябваше да тръгнат от портала на Уитни, 2590 метра надморска височина, в пет сутринта, да се качат до върха, на 4420 метра, като се справят с разстоянието от 35 километра в двете посоки за един ден. Джонатан и баща му щяха да повървят с тях няколко километра, а после да спрат за пикник на обяд и да половят пъстърва, докато момчетата се върнат.

Още тогава Джонатан вече бе започнал да проявява признаци на самостоятелност. Като всички деца, които боготворят по-големите си братя, и той нямаше никакво намерение да изостава от тях. Баща му, четиридесетгодишен по онова време, можеше да спира за пикник, щом искаше. Но не и той. Затова, когато Нед Рансъм предложи да си починат и хапнат след шест километра преход, Джонатан хукна напред и отказа да чуе молбите им да се върне. Не спря, докато не стигна върха — 11 километра и 1370 метра надморска височина. Със сто метра преднина от братята си.

Жребият беше хвърлен.

До шестнайсетгодишната му възраст не го интересуваше нищо друго, освен катеренето. Завърши гимназия по-рано, след полагане на приравнителен изпит. Не бързаше да отива в колеж. През летата работеше като водач при изкачвания на връх Маккинли, а зимата обикаляше пистите като ски патрул. Всеки спестен цент отиваше за следващата му експедиция. Списъкът му от покорени цели набъбваше: Северната стена на Айгер, Аконкагуа, К2 по Меджик Лайн — и то без кислородна бутилка. Правеше го заради тръпката. Харесваше му да живее на ръба.

Точно тогава осъзна един свой недостатък, който се коренеше в почти неестествената му сила и съвсем естествения му бунтарски дух — подчертана, нарастваща склонност към юмручен бой. Баровете на планинските курорти, както навсякъде другаде, бяха пълни с фукльовци и подлеци. Джонатан старателно си избираше най-гръмогласния от групата. Някого, който сам си го търсеше и беше в неговата категория. Поръчваше си един бърбън за кураж и започваше да се заяжда. Ако извадеше късмет, до пет минути се озоваваше в някоя задна уличка заедно със спаринг-партньора си.

Боевете бяха свирепи и кратки. Той беше хитър противник; веднага усещаше слабостите на другия. Първо обикаляше в кръг минута — две, стараейки се да избягва юрушките схватки и непохватните сблъсъци, характерни за аматьорските разпри. После нападаше. Един рязък удар в челюстта, един в стомаха и още един странично в главата. В повечето случаи това стигаше. Гордееше се със своята пестеливост.