Кристофър Райх: Правилата на измамата

Видмер включи осветлението в една от стаите в дъното на коридора. Работилницата представляваше истинско бижу от неръждаема стомана. Тезгях от неръждаема стомана, лавица за инструменти от неръждаема стомана; всичко блестеше като ново. Но това далеч не беше неделната работилница на някой аматьор. Тук нямаше триони и чукове. Имаше колекция от инструменти, последна дума на техниката, които явно бяха ползвани от професионалист.

Върху малка масичка лежеше найлонова торбичка с паспорти.

— Какво е това? — попита Фон Даникен.

— Моят човек ги открил в горното чекмедже.

— Сигурно е търсил тоалетна хартия.

Видмер сведе очи, личеше си, че Фон Даникен не беше вчерашен. Полицаят бе направил бърз, незаконен обиск на помещението. Веществените доказателства ставаха неприемливи, но какво от това? Ламерс така или иначе нямаше как да седне на подсъдимата скамейка.

— Холандия. Белгия. Нова Зеландия. — Той прехвърли паспортите един по един. — Пътешественик. Твоят човек случайно да е намерил нещо друго?

— Под тезгяха — отвърна Видмер. — Господин Ламерс, изглежда, е бил наясно, че има врагове. А, и внимавай. Зареден е.

Фон Даникен коленичи и надникна под долния рафт на тезгяха. Към задната стена беше прикрепен със скоби автомат „Узи“. Пулсът му се ускори.

— Опитай се да разбереш от кого го е купил — каза той, изправи се и събра паспортите. — Имаш ли нещо против да ги задържа?

— Трябва ми подписът ти — рече Видмер.

Фон Даникен му написа разписка върху лист от бележника си и му я подаде.

— Чисти сметки. Сега имаш за какво да разпитваш госпожа Ламерс. Предупреди я, че до двайсет и четири часа ще я депортираме заедно с трите й деца, ако не ни каже всичко, което знае по въпроса за трите паспорта на съпруга си. Да видим колко потайна ще е тогава.

— Това е малко грубо, не мислиш ли? — попита Видмер. — Съпругът й е жертвата, все пак.

Фон Даникен закопча палтото си и се запъти към вратата.

— Жертва? — Лицето му доби хладно изражение. — Човек, притежаващ три паспорта и зареден „Узи“ не може да е жертва. Или е престъпник, или шпионин.

Мракът го обгръщаше от всички страни. Джонатан примигна. Отвори очи, но тъмнината не се разсейваше. Опита да вдигне глава, ала не можеше да я помръдне. Краката и ръцете му също бяха неподвижни. Снегът го притискаше като бетонна плоча. Не можеше да раздвижи дори пръста си.

Някакъв спокоен глас упорито му повтаряше да не мърда. Странно защо, но не усещаше студ. Само гъст, непрогледен мрак. Дишането му се учести. Въздухът му свършваше. Осъзна, че е заровен дълбоко под повърхността и че е невъзможно да успеят да го открият навреме. Дълбоко в него се надигна мощна вълна от страх и заглуши спокойния, разумен глас. Мрак. Лепкав и тежък. Последни глътки въздух. Ужасът го стисна за гърлото. Отвори уста да извика и се нагълта с лед и сняг.

Скочи в леглото като ужилен.

— Ема! — изстена той и протегна ръка към празното място до себе си.

Пак този сън. Така му се искаше да чуе гласа й. Да почувства ръката й върху рамото си. Светна лампата. Върху нейната половина на леглото снежнобялата завивка си стоеше безупречно изпъната. Ъгълчето на нощницата й се подаваше изпод възглавницата.

Няма я.

Тази мисъл бавно започна да прониква в съзнанието му, упорита като приближаваща буря. Дишането му се ускори. Пръстите му започнаха да изтръпват. Нещо остро и студено проряза тялото му и той се преви. Застена, облян в сълзи.

Няма я.

Думите заподскачаха в съзнанието му; добиха образа на тялото й, проснато и изоставено в ледения мрак, и тази гледка не му даваше мира.

Започна бавно да идва на себе си. Дишането му полека се успокои. Ужасът го напусна, но той знаеше, че няма да е задълго. Усещаше го как се спотайва наблизо и дебне.

Стана и отиде до прозореца. Снегът продължаваше да вали обилно, а бледата светлина на изгрева хвърляше гробовно сияние върху внушителните, тежки облаци. Силуетите на осеяните с алпийски къщи хълмове ставаха все по-отчетливи. На километър зад тях се издигаха величествени върхове, опасващи сгушения в подножието им град.

Отвори балконската врата и излезе навън. Усещаше се единствено ароматът на студ. Застанал до парапета, Джонатан се зае да изучава вчерашния им маршрут. Проследи с поглед пътеката, пълзяща по планинския наклон, през облаци и мъгли, към ледения връх на Фурга, а оттам — към Роман.

Познавам тази планина, а не направих нищо, за да те предпазя от нея.