Кристофър Райх - Правилата на измамата

Килърът се наведе над тялото. Притисна заглушителя към гръдния му кош и прониза сърцето му с още един изстрел. Тялото подскочи. И тогава забеляза нещо странно върху ревера на мъжа. Приличаше на брошка. Наведе се да погледне отблизо.

Пеперуда.

Маркус Фон Даникен се прибра в дома си малко преди единайсет часа. Под мишница стискаше две рози с дълги дръжки, увити в цветарска хартия. Тръгна през тъмните коридори към кухнята, където светеше само лампата над масата. Остави цветята и захвърли пистолета и портфейла си върху барплота. Потисна една прозявка, отвори вратата на хладилника и извади бутилка бира. На един от рафтовете го чакаха сандвич с шунка, картофена салата и лимонов пай, грижливо опаковани в целофан. Бележка от икономката му напомняше да прибере остатъците обратно в хладилника.

Той метна якето си върху облегалката на един стол, запретна ръкави и изми ръцете си на мивката. Изяде сандвича, а картофената салата и пая прибра дисциплинирано в хладилника, недокоснати.

Фон Даникен живееше сам в масивна дървена вила — алпийски стил — в подножието на хълмовете около Берн. Къщата бе твърде голяма за сам човек. Предаваше се от баща на син в семейството от деветнадесети век до днес. Не му харесваше да бъде сам тук, но още по-малко желание изпитваше да се мести. С годините успя да свикне с празните коридори, надвисналата тишина и тъмните стаи.

Върна се до масата и разви розите от хартията. Внимателно подряза стъблата им и ги сложи във ваза от ръчно духано стъкло — едната от двете, закупени по време на медения му месец от прочутата фабрика в Мурано. Беше се женил веднъж. Тогава имаше дъщеря и още една на път, затова къщата не му се струваше толкова голяма. Въпреки това, съпругата му настояваше да я продадат. Беше адвокат от Женева, смела и енергична жена, безупречен професионалист. Ала той не беше съгласен, считаше къщата за реликва — строга и консервативна като обществото в ония времена. Така и не успяха да разрешат спора си.

Фон Даникен светна лампите в дневната. Над камината имаше снимка на жена му и дъщеря му. Бе загубил двете си руси момичета — Мари-Франс и Стефани — в самолетна катастрофа преди петнайсет години. Смени розите от предишния ден със свежите и седна в старото си кресло да допие бирата си. Посегна към дистанционното и включи телевизора. За щастие в късните новини не споменаха нищо за проваления арест. Тръгна по каналите и се загледа в някакво предаване за френска литература. Френска или не, литературата не го интересуваше особено, но му хареса водещата — разкошна брюнетка на средна възраст. Спря звука и впери поглед в нея. Страхотно. Вече имаше и компания.

Телевизията му се струваше по-безопасна от истинския живот. През годините бе имал много първи срещи, доста по-малко втори и само две връзки, продължили повече от шест месеца. И двете жени бяха привлекателни, интелигентни и добри в леглото. Нито една обаче не можеше да се сравнява със съпругата му. Веднага щом го осъзнаеше, връзките му тръгваха към своя край. Не отговаряше на обажданията. Срещите ставаха все по-редки. Или пък най-често ги отлагаше в последния момент заради някой от случаите, по които работеше. И на двете жени не им отне дълго да схванат посланието. Странно, но преживя разделите тежко и доста по-болезнено, отколкото му се щеше да признае.

Мобилният му телефон иззвъня.

— Да?

— Обажда се Видмер, от цюрихската полиция. Имаме проблем. Убийство в Ерленбах. Златния бряг. Професионална работа.

Фон Даникен изпъна гръб и изключи телевизора.

— Но защо аз? Звучи ми като случай за криминалната полиция.

Ала вече бе на крака. Отиде в кухнята и изля студената бира в мивката. Закопча кобура за колана си, облече якето и взе портфейла си.

— Името на жертвата излезе в ИСВС — обясни Видмер. — Файлът беше отбелязан като „секретен“, със забележка, че човекът е бил обект на проучване преди двайсет години.

ИСВС, или Информационна система за вътрешна сигурност, представляваше база данни на Федералната полиция, съдържаща досиетата на над петдесет хиляди души. Те всички бяха предполагаеми терористи, екстремисти или членове на чужди разузнавателни агенции, независимо приятелски или не.

— Кой е късметлията? — попита Фон Даникен и посегна към ключовете за колата си.

— Името му е Ламерс. Холандец. Има разрешително за постоянно пребиваване. Живее тук от петнайсет години. — Видмер пое дъх и напрегнато продължи: — Има и още нещо. Нещо, което трябва да видиш лично.