Кристофър Райх: Правилата на измамата

Министърът отрони изумено:

— Не може да бъде!

— Сигурно това е блокирало двигателя. Ако не това, то някоя гъска. — Палумбо погледна през прозореца и поклати глава, видимо развеселен.

Фон Даникен дръпна Марти настрана.

— Излиза, че информацията ни е грешна, господин министър. На борда няма затворник.

Марти погледна назад, побелял от яд. Целият се тресеше от гняв. Кимна на пътника и напусна самолета.

На вратата пазеше командос. Фон Даникен го отпрати с ръка, изчака го да излезе и се обърна към Палумбо.

— Уверен съм, че механиците ни ще отстранят повредата възможно най-скоро. В случай че времето не се подобри и летището продължава да е затворено, бихте могли да отседнете в хотел „Росли“. Приятен е и е съвсем наблизо. Моля, приемете извиненията ни за причинените неудобства.

— Приемам ги — отвърна Палумбо.

— А, между другото — каза Фон Даникен, — случайно намерих това на пода. — Той се приближи и пусна нещо малко и твърдо в ръката на служителя от ЦРУ. — Надявам се да ни държите в течение, ако откриете нещо, което ни засяга.

Палумбо изчака Фон Даникен да излезе и отвори дланта си.

Върху нея лежеше откъснат човешки нокът, изцапан с кръв.

— Няма я.

Джонатан стоеше на билото на хълма, на двеста метра под подножието на Роман. Вятърът свистеше наоколо, засипваше го с пелена от сняг, после за кратко утихваше. С помощта на бинокъл успя да различи очертанията на кръстосаните ски, буквите П и О, изписани върху одеялото, и оранжевата дръжка на лопатата вляво. Но не виждаше Ема.

Джонатан заряза тримата мъже от планинската спасителна служба в Давос и тръгна да изкачва последния хълм. Бяха минали четири часа, откакто се отправи да търси помощ. Кръстосаните ски бяха затрупани до ремъците, но по раницата й имаше не повече от сантиметър сняг. Той я отвори и забеляза, че сандвичите ги нямаше. Термосът й беше празен. Пусна раницата в краката си. Очертанията на тялото й върху снега все още личаха. Съвсем доскоро е била тук.

Джонатан активира лавинния предавател на кръста си и се завъртя в кръг, търсейки сигнал. Предавателят имаше самонасочващ се механизъм с обхват от сто метра. Апаратът произведе дълъг непрекъснат сигнал — тест функция — и замлъкна. Само леденият вятър ехтеше наоколо…

— Улови ли сигнал? — попита Сеп Стайнер, водач на спасителния отряд, веднага щом Джонатан се появи. Стайнер беше нисък, слаб мъж, с хлътнали бузи и безизразни цепки вместо очи.

— Нищо.

И точно тогава забеляза алената капка кръв в снега. Наведе се да я докосне и видя още една няколко сантиметра по-нататък; после още една.

— Насам — извика Джонатан и махна с ръка към останалите.

— Не ходи натам — предупреди го Стайнер. — Има пукнатина няколко метра по-нататък.

— Пукнатина ли?

— Доста дълбока. Стига до дъното на ледника.

Джонатан присви очи в безуспешен опит да я види през непроницаемата бяла стена.

— Вържете ме. — Той свали ските си, напъха се в осигурителния ремък и закопча въжето за кръста си.

— Внимавай — предупреди го Стайнер, събу ските си и завърза въжето му към своя ремък. — Не искам да изгубим и теб.

Джонатан се обърна и го погледна.

— Още не сме я изгубили.

Отначало капките едва се забелязваха. После ставаха все по-големи и все по-нагъсто, докато накрая се сляха в непрекъсната линия. Сякаш някой бе пробил кутийка с червен сироп и я бе изливал в снега. Кога точно бе минала Ема оттук, се питаше Джонатан. Преди пет минути? Десет? Наведе се и различи стъпка от здравия й крак и диря от влаченето на другия. Отпред в снега се виждаше вдлъбнатина, а в центъра й — зееща дупка.

Мъжът легна по корем, изпълзя напред и освети процепа с фенерчето си. Пред погледа му се простираше бездънна галерия от лед и камък, широка десетина метра. Завъртя се на хълбок и провери предавателя. Цифровият дисплей примигна и изписа числото 98. Деветдесет и осем метра.

— Има ли сигнал? — извика Стайнер. — Долу ли е?

— Да — лаконично отвърна Джонатан. — Когато си готов, кажи!

— Готов съм — потвърди той.

Джонатан разшири процепа с брадвичката си. Голямо парче сняг падна долу и пукнатината зейна насреща му. Провря краката си над отвора и се плъзна назад по корем. Снегът под гърдите му поддаде и той пропадна в тъмната яма, удряйки се в ледените стени, преди въжето да стегне и да го спре.

— Вътре съм.

Започна да се оттласква с крака от стената, слизайки все по-надолу в бездната. Осветена от фенерчето му, тя приличаше на древен замък на ледена кралица. Илюзия. Пукнатината непрекъснато се променяше, разширяваше се и се стесняваше, заради постоянното движение на подземните скални слоеве.