Кристофър Райх: Правилата на измамата

На десетина метра дълбочина мъжът забеляза парче плат в черно и бяло върху скална издатина на един хвърлей от себе си. Шапката на Ема. Джонатан се залюля като махало, оттласквайки се от стената, за да се засили. На третия път направи рискован, почти хоризонтален наклон на тялото, протегна ръка и я сграбчи.

Стиснал шапката в ръка, отново запази равновесие и насочи фенерчето към издатината. Снегът по нея беше отъпкан и облян в кръв. Вече нямаше никакви съмнения какво се е случило. Ема се бе опитала да слезе по склона. При раздвижването счупената кост е срязала бедрената артерия, която снабдява с кръв долните крайници — крака, ходила и пръсти. Като хирург, чудесно знаеше последствията. Без турникет щеше да умре от загуба на кръв.

Провери предавателя. Дисплеят показваше осемдесет и девет метра. Индикаторът за посока сочеше надолу. Зашари с лъча на фенерчето по дъното на цепнатината. Пустота.

— Отпусни още! — извика той.

— Мога да ти дам само двайсет и пет метра. Това е всичко.

Джонатан погледна отвора, изглеждаше ярък като сълза в нощното небе. Изчака да завържат второто въже за първото. Стайнер му даде знак с подръпване и той продължи да се спуска. Развиваше бавно въжето и спираше на всеки три метра, за да освети наоколо и да огледа за препятствия или следа от Ема. Числата върху дисплея ставаха все по-малки — 85, 80, 75… Светлината от горния свят бавно изчезна. Ледените стени сияеха в призрачно синьо. 70… 68… 64… Въжето внезапно се опъна.

— Това е — извика Стайнер.

Джонатан бавно насочи бледия лъч надолу и раздвижи фенерчето напред–назад, сякаш рисуваше с четка по леда. Погледът му улови нещо червено. Скиорското му яке? Премести леко лъча наляво и зърна бакърен проблясък. Косата на Ема… Сърцето му подскочи.

— Трябва ми още въже. Още една дължина.

— Нямаме повече.

— Донесете — нареди той.

— Няма време. Една малка лавина току-що се откъсна от хълма зад нас. Цялата планина може да се срути отгоре ни всеки момент.

Джонатан проследи с поглед лъча на фенерчето. Пред очите му изплува червеното петно. Леко премести светлината вдясно и видя кръста на гърба на скиорското си яке. Бакъреният отблясък идваше от косата на съпругата му.

Ема. Името й заседна в гърлото му.

Вече виждаше контурите на тялото й. Лежеше, просната по очи, с протегната над главата си ръка, сякаш молеше за помощ. Но нещо не бе наред… Ледът около нея изобщо не беше бял, а тъмен. Лежеше в локва от собствената си кръв.

— Тук е — твърдо извика той. — Можем да я стигнем.

— Паднала е от сто метра височина — упорстваше Стайнер. — Няма начин да е оцеляла. Трябва да излезеш. Няма да рискувам живота на четирима души.

— Ема — извика Джонатан. — Аз съм. Ако си добре, мръдни с ръка.

Тялото й остана неподвижно, а гласът му продължаваше да кънти в бездната.

— Тихо — просъска ядосано Стайнер. — Ще погубиш всички ни.

Въжето се разклати. Джонатан се блъсна в стената и се вдигна около метър нагоре. Стайнер го теглеше навън. Заби разярен шиповете на подметката си в леда, извади ножчето си и притисна острието към въжето, на сантиметри от лицето си. Имаше скоби. Имаше брадвичка за лед. Щеше да слезе долу по стената.

Не сваляше очи от тялото. То вече му изглеждаше по-малко и някак странно. Не забеляза промяна в положението му. Нямаше значение дали Стайнер бе прав, когато каза, че падането е станало от високо или е имало препятствия, които са го забавили. Просто имаше прекалено много кръв.

Прибра ножа и освободи шиповете от леда. Въжето пак се размърда и го повдигна още един метър нагоре. Насочи отново светлината към червеното петно на дъното, но то вече не се виждаше. Бе загубил съпругата си от поглед.

— Ема! — извика той с обляно от сълзи лице.

Отговори му само ехото, отеквайки многократно в тъмнината.

Ландровърът профуча по Зеещрасе на път за Цюрих. Зад волана седеше самотен мъж. Небръснат, с тъмни кръгове около очите. Пътуваше вече цяло денонощие. Имаше нужда от храна, душ и легло. Но преди това трябваше да довърши една работа.

Отвори жабката, извади оттам пистолет със заглушител и го сложи на седалката до себе си. Погледна към езерото през прозореца. В далечината се виждаха движещите се светлини на голям кораб, потрепващи в опасна близост до повърхността на водата. В нощ като тази най-добре беше човек да е на сушата.

На следващия светофар зави и подкара колата по тясна, криволичеща уличка. Снегът засипваше фаровете, но той не намали скоростта. Познаваше пътя. Мина оттук няколко часа по-рано. Знаеше картата на района наизуст, заедно с всички възможности за достъп и бягство.