Кристофър Райх - Правилата на измамата

Въздухът в ледника бе доста по-хладен. С приближаването към дъното заледените стени отстъпиха пред набразден от жилки гранит. Светлината от повърхността изчезна и той се озова сам в непрогледния мрак, вперил поглед в бледия лъч на халогенната крушка.

Видя тялото веднага щом се спусна по цялата дължина на едното въже — точно четиридесет метра. Жената лежеше по очи с протегната нагоре ръка, сякаш молеше за помощ. Процепът се разширяваше и той си позволи да ускори спускането — бързо, продължително пропадане, като камък в езеро. Дъното се виждаше все по-ясно. Различи очертанията на кръста върху червеното униформено яке и медния оттенък на разпиляната върху лицето й коса.

Краката му докоснаха земята.

— Долу съм — съобщи по радиостанцията на екипа си.

Разкопча се от куката на въжето. Жената изглеждаше крехка и спокойна на бледата светлина. Около краката и главата й имаше локви съсирена кръв. Стайнер свали раницата си и измъкна оттам допълнителен комплект ремъци, няколко карабинера и балаклава 12 12 Подобна на шлем шапка с отвор за очите, носеща името си от местност на Кримския полуостров. — Б.пр. , с която да покрие лицето и да избегне драскотини и наранявания при изкачването до повърхността. Подреди екипировката до тялото. После, като всеки път, коленичи и отправи молитва в памет на загиналата.

Подхвана трупа с две ръце, повдигна го и го обърна по гръб. Така по-лесно щеше да постави ремъците. Ала нещо не беше наред. Дългата, заплетена коса падна настрани. От якето се изсипа купчина камъни и сняг. Изправи се, стиснал празната дреха в ръка, и впери поглед в скиорското долнище, което все още лежеше на земята.

Стайнер ахна от изумление.

На дъното нямаше никакъв труп.

Движеха се в грешна посока.

Вече десет минути лежеше заключен в багажника. Усети първия остър завой на излизане от града, но все още чакаше стръмния наклон точно преди магистралата. Ако не грешеше, колата не слизаше, а се изкачваше. Симон със сигурност имаше основателна причина да пренебрегне инструкциите му. Но каква точно? Дали бе видяла блокада на пътя? Или пък полицията бе затворила магистралата?

Джонатан тревожно разгледа показателите на ръчния си часовник. Висотомерът сочеше 1950 метра, а минута по-късно — 1960. Излезе прав — изкачваха се… Превключи на компаса. Колата се движеше на изток. По магистралата за Тифенкастел и Сен Мориц, вместо към Цюрих и американското посолство.

— Симон — изкрещя той и заблъска по капака на багаж ника. — Спри колата!

Почти веднага след това колата отби встрани. Джонатан се подпря на лакът, главата му опираше в капака. Измъчваше го клаустрофобия и усещане за нарастваща паника. Чу приближаващи се към колата стъпки в снега. Мъжки глас каза нещо. Полицай ли беше? На контролно-пропускателен пункт ли се намираха? Джонатан затаи дъх, опитвайки се да чуе разговора.

Отвори се врата и автомобилът се залюля. В колата влезе още един пътник. Вратата се хлопна и отново поеха по магистралата.

— Симон! Кой е с теб там вътре? — извика Джонатан.

Заблъска още по-силно по капака.

— Симон! Отговори ми!

Радиото засвири. Тонколоните се намираха точно над главата му и басите заглушаваха всичко. Симон натисна газта и той се търкулна на една страна.

Нямаше нужда да му отговаря, всичко му стана ясно.

Лежеше в мрака с отворени очи, прехвърляйки в съзнанието си събитията от последните няколко дни. Прекалено бързото пристигане на Симон в Ароза; молбите й да го накара да напусне страната; нежеланието й да проследят човека, изпратил чантите на Ема; тревогата й при опита му да спаси живота на Блиц…

Хитрости, целящи да го отклони от следата. Но той не се поддаде и тя го хвърли на хрътките. Джонатан изтръгна медальона със Свети Кристофър от врата си. В него вероятно имаше вградено проследяващо устройство. Това обясняваше как убиецът е успял да го открие в Давос. Не ставаше ясно обаче как се е снабдил с пропуск за влизане в зелената зона. Очевидно и Симон, като Ема, си имаше съюзници.

Покрай ръба на капака се процеждаше светлина. С помощта на луминесцентния отблясък от ръчния си часовник Джонатан успя да открие ключалката на багажника, скрита зад талашитената облицовка. Проби дупка с ключа на Ема и започна да я разширява. Пъхна пръста си вътре и отчупи няколко парчета.

Най-после дупката стана достатъчно голяма и той успя да достигне ключалката. Разбираше от коли и беше сигурен, че трябва да има някакво лостче, което да натисне, за да отвори багажника. Не беше толкова сигурен обаче какво да прави след това. Нямаше да е много разумно да скочи, при положение че се движеха със сто и петдесет километра в час, нито пък да стои и да чака професионален убиец да го застреля от упор. Опипа езичето на ключалката, подпъхна палеца си и го натисна с всичка сила. Пръстите му се хлъзнаха по металната повърхност. Опита пак, но отново безуспешно. Нямаше смисъл.