Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Не съм.

— Как така не си? — сряза я той.

— Влязох отдолу. Ти сам ми показа маршрута веднъж. През лятото, точно след като се оженихме — обясни жената.

Джонатан притвори очи и спомените нахлуха в съзнанието му. Бяха пристигнали в Давос за уикенда. Прекараха следобеда в изследване на лабиринта от пещери и кухини на дъното на ледника.

— Но до тези пещери може да се стигне само през лятото. Няма как да се влезе през зимата, какво остава пък по време на виелица.

Ема наведе глава встрани. Типичен за нея начин да му каже, че греши.

— Аз не отидох на онази среща в Амстердам миналия петък. Дойдох тук, за да проверя дали планът ми е изпълним.

— Това някакъв шпионски похват ли е?

Ема не обърна внимание на репликата му.

— Излезе, че ако откриеш точното място в основата на ледника, можеш да влезеш в пещерите. Програмирах едно портативно GPS устройство, после маркирах маршрута дотам и обратно, за да не се загубя, ако завали сняг.

— Затова настоя да отидем в Ароза, а не в Зермат — каза Джонатан и донякъде се почувства като съучастник.

— Имах основателна причина. Празнувахме годишнина, а точно в Ароза направихме първото си катерене заедно преди осем години.

— Нашата годишнина. Точно така. — Тогава проумя, че го е излъгала за прогнозата за времето и е повредила двупосочната му радиостанция. — Откъде си била сигурна, че няма да слезем долу да те вземем?

— Нямаше как да съм сигурна — призна тя. — Заложих на факта, че Стайнер и екипът му тръгват с нагласата да спасяват жена със счупен крак, а не да я вадят от пропаст с дълбочина сто метра. Въжето е тежко. Защо им е да носят излишен товар? Дори се изненадах, че са взели две дължини.

— Стайнер… знаеш и името му. — Той се загледа през прозореца. Изненадите се сипеха една след друга.

— Налагаше се често да се мотая в Давос, за да изпипам плана добре. Подслушвах телефонните му разговори и съобщенията по радиостанцията. Недей да гледаш така изненадано. Фасулска работа е да уловиш във въздуха разговор от клетъчен телефон…

— А след това? Нима си се съмнявала, че ще отида да проверя багажните квитанции?

— Надявах се, че няма да ги получиш. Исках лично да прибера чантите от Ландкарт, но беше прекалено рисковано. Щом съм загинала, значи съм мъртва и толкова.

Джонатан се завъртя в седалката си.

— Била си там? Видяла си какво се случи на гарата с полицаите? Гледала си това, което ми причиниха?

Ема кимна.

— Съжалявам, Джонатан. Много исках да ти помогна.

Той се облегна назад и остана безмълвен.

— След това те проследих до хотела, но се оказа, че съм закъсняла. Хора от нашия екип вече бяха претърсили стаята. Ти пристигна там малко след като те си тръгнаха. Нямах време да вляза. Дори ми се стори, че ме видя. Стоях в гората зад хотела.

Джонатан си припомни, че тогава усети нечие присъствие, дори погледна към дърветата, но не забеляза нищо.

Изведнъж почувства, че е чул достатъчно. Не го интересуваше кой, какво и кога… Това беше само фасадата. Искаше да знае защо.

— За какво е цялата тази работа, Ем? — тихо попита той. — В какво си се замесила?

— Нищо особено — отговори тя, без да сваля поглед от пътя.

— Снабдяваш Парвез Джин със забранено оборудване за обогатяване на уран. Това трудно би могло да се нарече „нищо особено“.

— Нещо, което той така или иначе щеше да си набави.

— Говориш цинично. Сякаш ти е все едно.

— Защото не ми е все едно, че правя това, което правя.

— Какво точно правиш? За кого работиш? За ЦРУ? За англичаните?

— За ЦРУ? Опазил ме бог. Работя за военните. Пентагона. За един отдел, наречен „Дивизията“.

— За кого тогава работеше Симон? За КГБ?

Ема се замисли и прокара пръсти по бузата си.

— Всъщност аз едва днес разбрах за Симон. Излиза, че е била агент от ЦРУ.

— Защо им е на ЦРУ да убиват някого, който работи за Съединените щати? — изуми се Джонатан.

— Власт. Към това се стремят. Ние я имаме. От две-три години непрекъснато се говори за война — обясни Ема.

— Но аз мислех, че мразиш американското правителство.

Ема се усмихна загадъчно и той разбра, че е далеч от истината. Още една разбита илюзия…

— Значи ти всъщност си американка? — попита учудено Джонатан.

— Господи, така ми се искаше да изчакаме малко, преди да започнем този разговор. Всичко е толкова заплетено. — Тя прокара пръсти през косата си. — Да, Джонатан. Аз съм американка. Ако се чудиш за акцента ми, истински е. Израснах в околностите на Лондон. Баща ми служеше в американската военновъздушна база в Лейкънхийт.