Кристофър Райх - Правилата на измамата

— В момента в Швейцария има едно подобно устройство и го подготвят да атакува. Не се предполагаше да знам за това, но Блиц се изпусна. Той беше мой наставник, единственият, който имаше поглед върху цялостната картина. Каза ми, че това ще е най-важното нещо, което някога сме правили. Личната мисия на шефа.

— Искаш да кажеш, че ти и твоите хора — Дивизията — планирате да унищожите някого с този „търтей“? — погледна я невярващо Джонатан.

— Не някого, а нещо — обясни Ема. — Пътнически самолет.

— Ще го свалят тук? В Швейцария? Господи, трябва да уведомим полицията.

— Те вече знаят. Поне някои от тях. Мъжът, който се опитваше да те спре в Давос, води разследването. Казва се Маркус Фон Даникен. Оглавява Службата за анализи и сигурност — швейцарското контраразузнаване. Той е убеден, че ти стоиш зад този заговор.

— Аз?

— В основни линии, Фон Даникен те бърка с мен.

— Защото бях в къщата на Блиц ли? — попита Джонатан.

— Освен всичко останало, да. Постъпи разумно, че не отиде в полицията. Щеше да прекараш остатъка от живота си в затвора. Убийството на полицая беше най-безобидното ти прегрешение. Знаеше твърде много за ТАР… За Дивизията . Имаме приятели, които щяха да се погрижат за това. Както и да е… Точно затова трябваше да изчезна. Реших, че е време да сложа край на всичко. Имам достатъчно кръв по ръцете си, но никога от невинни хора. До този момент.

— Значи знаеш кога ще се случи това?

— След няколко часа.

— Тогава какво правиш тук?

За пръв път Ема го погледна право в очите.

— Аз все още съм твоя съпруга.

Тя протегна ръка и Джонатан сплете пръсти с нейните.

— Трябва да уведомим Фон Даникен — каза той.

Ема го погледна с насълзени очи.

— Страхувам се, че не е толкова просто.

Служителят от гише „Паспортен контрол“ на летище „Клотен“ в Цюрих погледна към дългата опашка от пристигащи. Самолетът от „Дълес“, Вашингтон, току-що беше кацнал. Провери дали на монитора му няма предупредително съобщение, касаещо някого от пътниците. Екранът беше празен. Взря се в дългата върволица от добре охранени лица и заоблени кореми. Нищо подозрително.

— Следващият — извика той.

Висок, едър господин пристъпи напред и сложи паспорта си на гишето. Служителят понечи да го пропусне веднага, но размисли. Отвори паспорта му и прокара лентата с данните през скенера. Име: Ленърд Блейк. Постоянен адрес: Палм Бийч. Дата на раждане: 1-ви януари 1955 г.

— Каква е целта на посещението ви, господин Блейк?

— Идвам по работа.

Служителят сравни лицето му със снимката. Гъста прошарена коса. Слънчев загар. Подрязан мустак. Скъпи слънчеви очила. Златен „Ролекс“. И анцуг от полиестер. Кога американците ще се научат да се обличат?

— Колко време възнамерявате да останете?

— Само ден-два.

Служителят отново погледна към монитора си. Името на Блейк не предизвика тревога в базата данни. Поредният богат американец без капка вкус. Стовари печата и му подаде обратно паспорта.

— Приятен престой.

— Danke schon — благодари на немски господинът.

Служителят потръпна от ужасния му акцент и махна на жената, стояща начело на опашката.

— Следващият.

Господин Ленърд Блейк взе багажа си от лентата и се запъти към гишето за автомобили под наем, където имаше предварително направена резервация за среден клас лимузина. Попълни необходимите документи и тръгна към паркинга. Бързо откри колата. Остави чантите си на задната седалка и се настани зад волана.

Намести огледалата и седалката си, като непрекъснато шареше с поглед наоколо. Пусто като в гробница. Разкопча ципа на спортното си горнище и отстрани подплънките, които добавяха десетина килограма към теглото му и двайсетина сантиметра към обиколката на талията. Метна ги на задната седалка, запали двигателя и излезе от паркинга.

Качи се на магистралата и пое на юг. Двайсет минути по-късно се намираше в центъра на града. Паркира на Талшрасе и измина пеш двете пресечки до Банхофщрасе — прочутата улица, простираща се от езерото Цюрих до Централна железопътна гара. Пътьом мина покрай няколко модни бутика. „Шанел“. „Картие“. „Луи Витон“. Говореше се, че недвижимите имоти на въпросната улица в Цюрих са най-скъпите в света. Ленард Блейк обаче нямаше намерение да пазарува.

Продължи да се движи на юг, в посока към езерото, после свърна по тясна уличка. Използваше витрините на магазините, за да оглежда в тях отраженията на минувачите зад себе си. Не забеляза нищо тревожно и ускори крачка. Спря пред третия вход отдясно. Върху дървените врати в стил барок нямаше никакви обозначения, с изключение на дискретна табелка, гравирана с преплетени букви Б и Г. Инициалите на банка „Геслер“.