Кристофър Райх - Правилата на измамата

Вътре го посрещна портиер в редингот. Блейк написа името си и номера на банковата си сметка върху лист хартия. Портиерът проведе приглушен телефонен разговор. След около минута по дългия коридор се зададе банков служител.

— Добро утро, господин Блейк — поздрави той на безупречен английски. — Какво бихте желали да направим за вас?

— Бих искал да ползвам сейфа си.

— Моля, последвайте ме.

Двамата мъже се качиха в асансьора и слязоха три етажа под нивото на улицата. Вратата на асансьора се отвори и служителят поведе Блейк към трезор, чиято висока до тавана врата се охраняваше от двама въоръжени пазачи. Служителят въведе Блейк в малка стая, взе ключа му и излезе. След около минута се върна с голяма метална кутия.

— Позвънете ми, когато приключите.

Блейк затвори вратата и заключи, въпреки че нямаше нужда. Свали слънчевите си очила и седна.

Малко допълнителни мерки за сигурност никога не са излишни, помисли си Филип Палумбо и отвори сейфа. Махна кафявия хартиен плик, съдържащ действителни бразилски паспорти за него и останалите членове от семейството му с фамилно име Ферера. В кутията имаше пачки с швейцарски франкове, американски долари и евро. Общата сума възлизаше на сто хиляди долара. Законно спечелени, с платени данъци. Парите му за черни дни.

При работа като неговата винаги се сдобиваше със сериозни врагове. Сигурен беше, че един ден щяха да тръгнат по петите му. Той обаче щеше да е подготвен. Извади пачка от десет хиляди долара. Можеше да вземе парите и да изчезне. Имаше подготвени скривалища в пет различни точки на планетата. Нямаше да го открият с години.

Ала остави парите обратно в кутията.

Не беше устроен да бяга.

По груби негови сметки, разполагаше с трийсет и шест часа да довърши мисията си и да се прибере у дома. След около един час, в 07:00 часа източно стандартно време, шофьорът на адмирал Лафивър щеше да открие трупа му. Щеше да види, че къщата е обрана от крадци и да намери адмирала мъртъв в кабинета му, застрелян в опит да се противопостави на нарушителите. Малко след това щеше да пристигне полицията. В девет часа новината щеше да стигне в Лангли. Ала щеше да бъде потулена, докато директорът потвърди всички факти и скалъпи приемлива история за пред пресата. Палумбо беше наясно, че въпреки положените усилия от негова страна, никой нямаше да се върже на версията за крадците.

Около три часа по-късно щяха да направят официално изявление — обедно време във Вашингтон, или 6 вечерта в Цюрих. Щеше да започне сериозно разследване, анулиране на ангажиментите на Лафивър и разпитване на най-близките му сътрудници.

По някое време — не по-рано от късния следобед или дори утре — в картината щеше да се появи Джо Лийхи и да спомене за разговора си с него в закусвалнята предишния ден. Любопитството на Палумбо за операция „Див гълъб“ щеше да предизвика подобаващ интерес. Но все пак това нямаше да е единствената нишка за проследяване.

Човек не заема поста на заместник-директор на Оперативен отдел — фигура номер едно в държавното разузнаване, — без да си спечели врагове както вътре в Агенцията, така и извън нея. В случай че ЦРУ позвънеше в дома му, жена му знаеше какво да каже. Ще се свърже със съпруга си по мобилния му телефон и той незабавно ще им се обади. Лична среща с Палумбо нямаше да е сред приоритетите им.

По някое време обаче екипът от криминални следователи към полицейското управление във Вирджиния щеше да открие следи от мозъка на Лафивър в задния двор на дома му и да установи, че тялото е било преместено. Тогава нещата щяха да излязат извън контрол.

Трийсет и шест часа най-много…

Палумбо извади друг голям плик от сейфа. Доста по-тежък от първия. Отвори го и изсипа съдържанието му на масата. Неговият „Валтер-ППК“ не бе докосван от три години. Провери пълнителя и плъзгача и със задоволство установи, че е в перфектно състояние. В плика имаше и заглушител, но не смяташе, че точно днес ще има нужда от него.

Затвори сейфа и позвъни на банковия служител.

Пет минути по-късно бе отново на улицата.

Прекоси Лиматбрюк малко след два часа следобед местно време, на път към оживения район Зеефелд. Крайната му цел бе скучна административна сграда, намираща се на една пресечка разстояние от брега на езерото. На улицата пред Дуфурщрасе 47, където се намираше американското консулство, стояха на пост войници, облечени в тъмнозелени униформи и бойни жилетки, заплашително стиснали картечници М-16А1. Двама служители от градската полиция им правеха компания.