Кристофър Райх - Правилата на измамата

Симон се извъртя и зашари с поглед по каменистата местност над тях. Зад скалите се подаде нечия фигура. Носеше спортен екип в черно и сиво, тясна плетена шапка и тъмни слънчеви очила. Вдигна ръка, свали шапката и изпод нея се разпиля сноп кехлибарени коси. Застана на няколко метра от тях и свали очилата си.

— Ти ли си? — възкликна Симон. — Но как…

Ема Рансъм насочи пистолета си и изпрати един куршум в челото на Симон Ноаре.

Симон се олюля и отстъпи крачка назад, слисана и недоумяваща. Ема яростно я ритна в гърдите. Симон полетя в пропастта.

Ема пристъпи до ръба и се вгледа надолу.

Стоеше на няколко метра от него, стиснала с две ръце оръжие със странна форма — нещо като пистолет със заглушител и сгъваем приклад. Нямаше и следа нито от контузията на крака й, нито от видими наранявания след падане от стотина метра височина. Гледаше го така, сякаш не се познаваха. Не показа, че иска да го прегърне или целуне, нито пък, че се радва да го види изобщо.

— Но аз те видях — каза той. — В пукнатината на ледника…

— Мислил си, че си ме видял.

— Кръвта… Следата по снега… Кракът ти беше счупен. Видях фрактурата.

— Костта не беше моя. Доста немарлива работа. Трябваше да действам бързо. Когато разбрах, че…

— Ема — прекъсна я Джонатан.

— … че всичко е планирано за този уикенд, започнах да…

— Ема! — изкрещя той. — Така ли се казваш изобщо?

Тя не отговори. Обърна се и хукна надолу по хълма. Джонатан остана като закован на мястото си, обзет от порой противоречиви емоции — удивление, ярост, въодушевление и горчивина. Отне му секунда да подреди чувствата си. Все тъй замаян, той се спусна след нея към отбивката два завоя по-надолу, където беше оставила колата си — очукан „Фолксваген Голф“. Той се запъти към шофьорското място, но тя тъкмо сядаше зад волана и посягаше да запали двигателя. Успя да се настани на съседната седалка почти в движение.

— Говорих с болницата — каза той. — Дежурната сестра ми каза, че родената там Ема Еверет Роуз е загинала при автомобилна катастрофа две седмици след раждането си.

— Не сега — хладно изрече тя. — Ще ти разкажа всичко, но по-късно.

— Не ми трябва всичко. Искам само истината.

— И истината също — обеща жената. — Точно сега обаче искам ти да ми кажеш нещо. Преносимата памет, която ти даде Джин, у теб ли е? Нали не си я хвърлил наистина от скалата?

Джонатан измъкна второто преносимо устройство от джоба си.

— Не — отвърна той. — Хвърлих твоето.

Тя го грабна от ръката му.

— Прощавам ти — каза. — Този път.

Носеха се по планинския път като на автомобилно рали. Ема настъпваше газта на правите отсечки и скачаше на спирачката по завоите, плавно сменяйки скоростите. Ема, която доскоро той смяташе за безпомощна.

До този момент разграничаваше двете й самоличности. От една страна Ема — съпругата му, а от друга, Ева Крюгер — оперативния служител. Вярваше, че Ема беше истинското й „аз“, а Ева — нейното прикритие. Докато я наблюдаваше как шофира обаче, осъзна, че се е лъгал. За пръв път виждаше истинската Ема — жената, която тя никога не му бе позволила да съзре. Тогава осъзна, че той всъщност изобщо не я познава. Тепърва трябваше да научи всичко за нея.

— Не очаквах, че ще се окажеш толкова добър в това — каза тя, когато слязоха в долината и завиха на запад към Давос и Цюрих.

— А какво очакваше?

— Страхувах се, че може да зарежеш всичко и да потънеш в планината за няколко години. Да влезеш в ролята на самотния пътешественик.

— Може би така и щях да направя, ако не бях получил багажните квитанции. Щом взех чантите, всичко се обърка. След като убих двамата полицаи, вече нямаше връщане назад. Трябваше да намеря начин да се измъкна от кашата. Симон се опита да ме убеди да напусна страната, но когато видях какво има в чантата, просто не можех да избягам. Трябваше да разбера истината.

— От всички възможни дни, точно в онзи, влакът пропусна да донесе пощата — поклати глава тя. — Явно съм прибързала с преценката си, че ще потърсиш уединение в планината.

— Прощавам ти — каза той. — Този път.

Тя се засмя, но някак неискрено.

— Така — продължи Джонатан. — Сега е твой ред. Ще те улесня. Започни с планината. Кажи ми какво точно видях.

Лицето й помръкна. Промяната в настроението й беше като рязко влошаване на времето.

— Видя собственото си яке, разбира се. Перука, скиорско долнище, фалшива кръв…

— Как слезе сама в процепа на ледника? Без чужда помощ е много по-опасно.