— Какви стоки?
Марти погледна Фон Даникен укорително, сякаш прие въпроса му като лична обида.
— Ти как мислиш?
— Аз съм полицай. Не гадая, а предпочитам престъпниците да си признаят сами.
— Центрофуги. Мартензитна стомана. Такива неща. Аз трябваше да насочвам документацията по съответните канали и да редуцирам митническите проверки до минимум.
— Имаш предвид съоръжения за добиване на уран за ядрени оръжия?
Марти кимна.
— Не е моя работа за какво смятат да ги ползват.
— Кажи ми за атентата.
— Обясних ти. Не знам нищо. Искам да спра „търтея“ точно толкова, колкото и ти.
Фон Даникен извърна поглед встрани, опитвайки се да проумее казаното. Защо Съединените щати спъваха собствените си опити да попречат на Иран да се снабдява с технология за производство на ядрено оръжие?
Той мислено прехвърли събитията от изминалите няколко дни — убийствата на Блиц и Ламерс, откриването на „търтея“ и експлозивите, а сега и новината, че швейцарска компания, тайно притежавана от американците, е снабдявала Иран с модерни съоръжения за производство на ядрено оръжие.
Идеята бавно започна да се избистря в съзнанието му.
Чудовищна идея.
Впери в Марти поглед, изпълнен с още по-силна омраза.
— Защо?
Но Алфонс Марти не отговори. Стоеше с наведена глава, долепил длани пред себе си, като за молитва.
В един часа следобед Сеп Стайнер, директор на Планинската спасителна служба в Давос, напусна канцеларията си на билото на връх Якобсхорн — 2950 метра надморска височина — и излезе навън. Според прогнозата, от юг се очакваше нахлуване на топъл атмосферен фронт, но до този момент небето изглеждаше все така мрачно и заплашително. Разходи се до барометъра и провери показанията му. Стрелката стоеше закопана на 880 милибара. Температура — минус четири градуса по Целзий. Чукна с пръст по стъклото и стрелката подскочи до 950 милибара.
Вдигна лице нагоре и се загледа в облаците. През последните три дни небето наподобяваше притихнало море. Тази сутрин се забелязваше лека промяна. Вместо обичайната сива панорама, тук-там се прокрадваха облачета. Въздухът бе осезаемо по-сух. Духаше вятър, но от друга посока — идваше от юг…
Стайнер се втурна обратно в канцеларията си и стисна в ръка бинокъла си — „Никон 8X50“. Колегите му се шегуваха, че с него прилича на командир на танк. Вдигна го пред очите си и внимателно огледа планината от изток до запад. За пръв път от една седмица насам успя да различи очертанията на върховете над Фрауенкирх. Спря поглед на Фурга, после на Роман — почти отвесния наклон, където преди доста години бе загинал по-големият му брат. Онази жена все още лежеше някъде там, на дъното на дълбокия процеп на ледника. Ако беше негова съпруга, никога не би я оставил да спи навеки в ледената бездна.
Вятърът внезапно утихна. Тъмните облаци над главата му се раздвижиха и иззад тях надникна къс лазурносиньо небе. Измина няколкото крачки до метеорологичната станция. Температура — минус два градуса. Затопляше се… Втурна се вътре, включи радиостанцията си и извика по спешност екипа си.
Време беше да се върнат на Роман.
* * *
Три часа по-късно екипът на Стайнер стигна до възвишението, където Ема Рансъм бе видяна за последно. Пристигнаха по вторичен маршрут, удачен само при благоприятни атмосферни условия, предпочитан от много алпинисти и катерачи. По-къс, но много по-стръмен, състоящ се от два отделни, почти вертикални наклона, всеки от тях с дължина около двайсет метра.
От бурята, вилняла над цялата страна през последни пет дни, не бе останала и следа. Слънцето грееше ослепително, а по ясното синьо небе не се мяркаше нито едно облаче. Необятното снежно поле блещукаше като посипано с хиляди диаманти.
Стайнер зарея поглед към планината. Нямаше видими следи от битката на живот и смърт, разиграла се тук неотдавна. Не се виждаше и процепът към дълбоката пропаст в ледника.
Даде инструкции на хората си да се раздалечат в редица. Всеки от тях държеше подобна на пръчка двуметрова сонда пред себе си. Придвижваха се напред стъпка по стъпка, забивайки прътовете в снега, търсейки твърда земя. Стайнер бе този, който откри процепа. Заби пръчката и тя потъна дълбоко в снега, така че му се наложи да се подпре на коляно.
Четвърт час по-късно екипът му успя да разчисти десетметрова ивица, която позволяваше добра видимост и безпрепятствен достъп до пукнатината. Забиха флагчета около ръба на дупката, докато Стайнер наглеждаше закрепването на въжетата. Той щеше да се спусне в бездната и да прибере тялото. След окончателната проверка на ремъците и екипировката, Стайнер включи миньорското си фенерче и даде знак на момчетата да затягат. Тръгна към процепа заднишком, отпускайки бавно въжето между пръстите си.
Читать дальше