Кристофър Райх - Правилата на измамата

Скоростта намаля и колата рязко зави надясно. Тръгнаха по черен път нагоре с много остри завои и той се подпря с крака, за да избегне ударите в стените. Катереха се по стръмен наклон, съдейки по воя на двигателя. От високата скорост и завоите му се зави свят и усети, че му се повдига. Най-после завоите свършиха. Той пое дълбоко въздух, но това не му помогна да се почувства по-добре.

Отдръпна се към задния край на багажника, повдигна тапицерията на пода и измъкна комплекта с инструменти, напъхан в резервната гума. След кратко умуване избра железния лост, който се използваше в комплект с крика за повдигане. Удари ключалката, разчитайки на малката вероятност да я счупи и така да отвори багажника. За жалост, не успя.

Колата спря и двигателят угасна. Джонатан стисна здраво железния лост. Беше лек и направо смешен като оръжие. Но все пак не искаше да излиза с голи ръце навън. В ключалката се пъхна ключ. Капакът се отвори и ослепителната дневна светлина го блъсна в лицето. Джонатан инстинктивно стисна очи и вдигна длан срещу слънцето. Моментното колебание му изгуби ценни секунди.

— Излизай — каза Симон.

До нея, стиснал в ръката си пистолет, стоеше жилав, тъмнокос мъж, с бледо лице и гробовен поглед. Нямаше нужда да му се представя.

— Бъди така добър — каза мъжът и размаха оръжието си. — И не си прави труд да използваш това, дето си го стиснал.

Джонатан пусна лоста и се измъкна от багажника. Намираха се на пътна отбивка на стотина метра от билото на планината. Околната панорама бе подобаващо драматична — отвсякъде ги заобикаляха отвесни гранитни блокове.

— Предполагам, че е твърде късно да казвам, че искам да напусна страната — с пресъхнал глас отрони Джонатан. Имаше нужда да пийне малко вода.

— Опитах се да те накарам да го проумееш — напомни му Симон.

— Защо не ми каза, че работиш заедно с Ема? Щеше да е достатъчно.

— Защото не е така. Всъщност и аз като теб се опитвам да разбера с какво точно се е занимавала.

— Тогава с кого работиш ти?

Симон остана загледана в него, без да му отговаря.

Джонатан пристъпи към ръба на отбивката и погледна надолу. Предположи, че пропастта е дълбока поне хиляда метра.

Симон протегна ръка.

— Искам цялата информация, която Парвез Джин ти е дал.

— Не ми е давал нищо — отвърна Джонатан.

— Значи си дошъл чак дотук, за да се срещнеш с Джин, и дори не си го попитал какво е изнасял тайно от страната? Склонна съм да си мисля, че ти е казал дори без да го питаш.

— Дойдох да се видя с Джин, за да го попитам дали знае кого работи Ема и дали случайно не му е казала истинското си име.

— Лъжеш — избухна Симон. — Дойде в Давос, за да се измъкнеш от цялата каша. За да набавиш нужното ти доказателство.

Джонатан не отговори.

— Защо усложняваш нещата? — попита тя.

— Симон, не го прави.

— Аз няма да правя нищо. Нашият приятел Рикардо обаче има работа за довършване.

Рикардо, наемният убиец, подуши въздуха.

— Ако разполагаш с някаква информация, сега е моментът да я предадеш на мис Ноаре, ако обичаш.

— Какво точно правиш? — попита Джонатан, без да обръща внимание на мъжа, който се опита да го застреля в тунела, а по-късно да го наръга с нож. — Този човек ли изпрати да убие и Блиц?

— Каквото правят всички в този бизнес. Не си играем игрички.

Джонатан извади преносимото устройство от джоба си и го постави върху дланта си.

— Това нещо съдържа цялата ядрена програма на Иран. Джин смята, че е достатъчно, за да предизвика война.

Симон изненадано впери поглед в ръката му.

— Така ли? Този проблем не ме вълнува особено.

— Кажи ми за кого работиш и защо толкова много се интересуваш от Ема. Отговори ми на тези въпроси и това тук е твое.

— Работя за Централното разузнавателно управление. Аз съм твой приятел. Повярвай ми — рече Симон.

— Приятел ли? — Джонатан поклати глава. Завъртя се бързо, замахна с ръка и метна преносимата памет в пропастта.

— Merde! — Симон скочи към ръба. Погледна гневно към Джонатан, а после към мъжа, наречен от нея Рикардо.

— Твой е!

Джонатан зарея поглед в небето и дълбоко вдъхна кристалночистия въздух. Скоро отново щеше да срещна Ема.

Изведнъж се разнесе звучно тупване, като плясък на ръка върху гол гръб. Джонатан се сепна, очаквайки да усети острата болка преди края. Пое отново дъх, ала не почувства нищо.

Наемният убиец се свлече на колене. На гърдите му цъфна червено петно. Изхърка и от устата му бликна кръв. После се просна в снега по очи.