Кристофър Райх - Правилата на измамата

Джонатан започна да проумява какво точно се случваме. Не напълно, но поне основните щрихи. Изпращане на товари в замяна на информация. „Злато“, както я наричаха. Сещаше се само за един тип стоки, които иранците желаеха. Изделия, които западният свят им забраняваше.

С разтуптяно сърце влезе в уебсайта на „Интел Линк“ и отново отвори товарителниците. Центрофуги, навигационни системи, вакуумни тръби. Прегледа месеците в обратен ред: декември, ноември, октомври. Карбонови филтри. Мартензитна стомана. Охлаждащи системи. Още по-назад — септември, август. Магнитни пръстени. Топлообменници. Не се съмняваше ни най-малко, че описанието не отговаря на истината. Нямаше значение дали разбира, или не, как точно функционираха. Знаеше каква цел изпълняваха и това бе достатъчно.

Заля го внезапно желание да излезе от колата. Трескаво се измъкна навън и пое по пътя. Ускори крачка, после затича нагоре по склона с всичка сила, усещайки наслада от паренето в краката си, от бясното туптене на сърцето си, от накъсаното си дишане…

Съзнанието му сякаш политна и той си представи, че точно в този момент се намира в планината, сред дълбоката пустош, на няколкодневна експедиция…

Тогава човек внезапно осъзнава, че поне за кратко е оставил всичко зад гърба си: миналото, настоящето, бъдещето. Един нов свят, различен от видяното досега, без обвързаност с миналото и без очаквания за бъдещето. Един самотник, заобиколен единствено от камъни, дървета и бързи планински ручеи. Едно туптящо сърце сред природа, която е съществувала много преди човечеството да започне да я плячкосва. Кратък момент, в който изпитваш великолепното усещане, че си жив…

След десетина минути стигна билото на хълма. На върха имаше струпана купчина камъни. Заобиколи я и спря. Дробовете му горяха, студът щипеше очите му. На север дългата, извита като сърп сянка на Цюрихското езеро се сливаше с осеяното с проблясващи мъниста небе. На юг се простираше потъналата в мрак долина, огряна тук-там от снопове светлина. На по-малко от километър в далечната от равното плодородно поле се извисяваха като гранитни кули отвесните планински склонове, забивайки острите си зъбци право в небето.

— Защо, Ема? — безмълвно запита той. — Как си могла да изпращаш такива материали на най-опасната държава в света? От тях се правят бомби. И то не просто бомби, а бомбата .

Малко по-късно тръгна обратно надолу. След десетина минути отвори вратата на мерцедеса. Настани се зад волана и пусна климатика. Един въпрос не му даваше мира.

За кого е работела Ема?

Облегна глава назад и затвори очи, но мислите му продължаваха да препускат. Задряма доста по-късно, едва когато първите лъчи на зората изпълзяха над хоризонта и озариха небето в мътносив отблясък.

Не е твоя работа. Не се забърквай. Ще си докараш само неприятности.

Размишлявайки върху това, Филип Палумбо се наведе над предната седалка в колата и извади служебното си оръжие от жабката. Точно защото никой не си мърдаше пръста, светът се намираше в такова окаяно положение.

9-милиметровият пистолет „Берета“ му бе останал още от времето, прекарано като офицер в 82-ри отряд на Военновъздушните сили. Имаше зад гърба си четиринайсет години военна служба — от обучението му като курсант в Уест Пойнт до издигането му в ранг майор, преди да прекрати военната си кариера.

В частния сектор изобилстваше от възможности за човек с неговата квалификация, но той така и не прояви интерес към правенето на пари. Седем седмици след като подаде оставката си, подписа договор с Централното разузнавателно управление. И въпреки всичко, което бе видял и направил досега, все още го смяташе за най-доброто решение в живота си. Нямаше никакво желание да се отказва.

Увери се, че пълнителят е пълен, и сложи предпазителя.

Двуетажната къща в колониален стил имаше тъмнозелени капаци на прозорците и дървен покрив. Излезе от колата, напъха пистолета в колана зад гърба си и се увери, че сакото го скрива добре. Изкачи стълбите по две наведнъж и натисна звънеца. Отвори му слаб, непривлекателен мъж, в сива жилетка и очила, закачени на верижка около врата му.

— Ето те и теб, Фил — каза адмирал Джеймс Лафивър, заместник-директор на Операционен отдел в Централното разузнавателно управление. — Нещо спешно, предполагам, те води насам.

Палумбо влезе в дома му.

— Благодарен съм ви, че приехте да се срещнем веднага.

— Няма никакъв проблем. — Лафивър го поведе през просторното фоайе. Беше работохолик и живееше сам. — Искаш ли кафе?