Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Няма значение, Фил. Джон Остин е герой. Като разпнатия на кръст за времето си. Каквото каже, това става… до следващата му заповед.

— При цялото ми уважение, адмирале, но не мога просто да се правя на сляп и да му позволя да свали самолет.

— Няма друг начин, Фил. В тази държава не може да има две отделни шпионски служби, които да провеждат операции, без да поддържат диалог помежду си. Вече доста време момчетата от отбраната са неконтролируеми. Щом този случай ги опръска целите в кръв, всичко ще свърши. Джон Остин никога повече няма да ръководи тайни операции в чужбина.

— Значи изпратихте Рикардо Райс да прекрати това?

— Изпратих Рикардо Райс, за да стане ясно, че докато това се случва, ние не сме седнали да си бъркаме в носовете. Ако ни хванат неподготвени за нещо от такава величина, ще се окаже, че всичко, което Остин е разправял на президента за ЦРУ, е било вярно. Но ако се доближим на косъм до унищожаването на онзи „търтей“… ако успеем да извадим от строя някой и друг участник в заговора… ще изглеждаме като герои. — Лафивър хвърли цигарата на земята и я смачка с обувката си. — Господин Райс няма да успее да предотврати атентата. Честно казано, аз и не искам да го прави. Веднага щом свалянето на пътническия самолет стане факт, аз ще съм в състояние да представя на президента доказателства за това кои са извършителите и да му докажа, че нещата просто са излезли извън контрол…

Освен това няма да скрия, че съм се опитал да предотвратя това. Президентът няма да има друг избор, освен да застане плътно на моя страна. „Дивизията“ ще замине в небитието на секундата. В крайна сметка, на онези никакъвци от отбраната ще им натрият носовете, а ЦРУ отново ще бъде на върха.

Палумбо нямаше какво да каже. Стоеше като закован мястото си, шокиран и опечален.

Лафивър хвърли поредната си цигара на земята и пристъпи по-близо.

— Не мога да допусна някой от моите служители да тръби навред до какво разкритие смята, че се е докопал. Искам думата ти, че ще запазиш всичко това в тайна.

— Но, сър, самолетът…

— Искам думата ти.

— Но, адмирале…

— Никакво „но“! — отсече Лафивър. — Нищожна цена, която ще платим, за да сме сигурни, че Остин няма да направи някоя още по-голяма глупост.

Палумбо въздъхна. Вече знаеше какво щеше да се случи.

— Съжалявам. Просто не мога да допусна това.

Лафивър го погледна презрително, сякаш пред него стоеше някой нещастен, глупав наивник.

— Нито пък аз.

Вдигна ръка и опря в сърцето на Палумбо компактен, никелиран револвер. Бракувано оръжие, свалено от списъците в архива, заредено с обикновени муниции, взети вероятно от оръжейната. Старецът действаше като по учебник.

Натисна спусъка два пъти. Куршумите удариха Палумбо в гърдите и го събориха на земята. Остана неподвижен за момент с широко отворени очи, задушаваше се…

Лафивър пристъпи една крачка напред, надвеси се над него и поклати глава. Тогава Палумбо се изкашля и адмиралът осъзна, че носи предпазна жилетка. Заместник-директорът на Оперативен отдел на Централното разузнавателно управление побърза отново да насочи оръжието. Този път обаче не успя да реагира навреме.

Изстрелът на Палумбо го улучи в челото.

Адмирал Джеймс Лафивър беше мъртъв още преди да докосне земята.

Бяха изминали двайсет и четири часа от началото на съвещанието на военния съвет на улица „Балфур“. През цялото това време телефоните не спираха да звънят и от двете страни на Атлантика с яростта на пролетна гръмотевична буря. От външното министерство на Израел до външното министерство на САЩ. От военна част „Иран“ до главния щаб на „Сентком“. От Мосад до ЦРУ.

В единайсет часа вечерта министър-председателят на Израел стоеше в кабинета си с ръка зад гърба и телефонна слушалка до ухото си. Бяха го помолили да изчака реда си на линията и той чакаше като придворен, търсещ компанията на императора. Незабавно щяха да го свържат с президента на Съединените щати.

До премиера стоеше Зви Хирш, тръпнещ от нетърпение. Очакваше „незабавното“ свързване вече цели пет минути. Неуверен по природа, Хирш приемаше всяка допълнителна секунда като лична обида.

Отсреща най-после се обади някаква жена:

— Президентът на Съединените щати.

Преди премиерът да успее да отговори, от слушалката се разнесе хладен, лишен от емоции глас:

— Здравей, Ави, радвам се да те чуя.

— Господин президент, за съжаление поводът е неприятен.