Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Е, и? — изгледа го премиерът.

Зви Хирш бе толкова изморен, че едва изговаряше думите.

— Нима не разбираш? — попита. — Няма нужда да чакаме да ни бомбардират. Може да бъде каквото и да е… всяко едно действие… стига да го свържем с Техеран.

Трябва само с пръст да ни пипнат.

Пилотът държеше хронометъра в дясната си ръка.

— Пет минути. Старт.

Мъжете тръгнаха бързо — но в никакъв случай прибързано — от местата си в дъното на гаража. Разпределиха се в три екипа от по двама души и се отправиха към изправените до стената три големи метални сандъка, наречени „ковчези“. В два от сандъците имаше конвексни самолетни крила, разделени на по две еднометрови части. Третият сандък съдържаше корпуса, който побираше операционните части на летателния апарат — инерционната навигационна система, ку-банд процесор за сателитна комуникация, резервоар за гориво, главния контролен модул, турбовитлов двигател и камера за монтиране на носа.

Първият екип монтира шасито на мястото му и пост ви корпуса на земята. Мъжете, отговарящи за крила сглобиха частите им и ги прикрепиха към корпуса посредством волфрамови зъбни колела. През това време пилотът докара болнична носилка, върху която лежеше капкообразна метална капсула с големина на голяма диня. Тежеше двайсет и три килограма и съдържаше мощен експлозивен заряд.

Устройството наподобяваше бойните глави, монтирани на ракетите „Сайдуайндър“. Всъщност скицата, използвана при изработката, принадлежеше на „Рейтеон“ — военния доставчик, създал ракетите „въздух-въздух“ преди повече от трийсет години. Нещата почти не се бяха променили с времето. Само взривните вещества бяха станали много по-мощни.

Капсулата се състоеше от монтажна кутия, шестнайсет килограма пластичен експлозив „Семтекс-Н“, иницииращо устройство и петстотин бризантни титанови пръчки. Щом датчикът за разстояние откриеше целта — в този случай, пътнически самолет, — веднага се активираше детонатор, който възпламеняваше снарядите около пластичния експлозив. Снарядите на свой ред щяха да запалят шестнайсетте килограма „Семтекс“, предизвиквайки моментално освобождаване на огромно количество горещ газ.

Експлозивната сила на разширения газ щеше да взриви титановите пръчки, раздробявайки ги на хиляди смъртоносни парчета, които успешно щяха да унищожат корпуса на самолета.

Целта беше да се разруши както самолетът, така и „търтеят“. Така от взривния механизъм нямаше да остане и следа.

Щом прикрепиха капсулата и свързаха кабелите с главното контролно табло, пилотът издърпа носилката изпод летателния апарат и извика: „Край“.

Погледна хронометъра.

— Четири минути и двайсет и седем секунди.

Мъжете не нададоха радостни възгласи, нито изразиха задоволство, а побързаха да започнат разглобяването. Не можеха да рискуват някой случайно да се появи в гаража и да открие сглобения и готов за изстрелване летателен апарат. За броени минути трите ковчега бяха натоплени и заключени в шкафове вътре в къщата.

След приключването на тренировката пилотът влезе във всекидневната и застана пред широкия прозорец с изглед към летище „Цюрих“. В осем часа забеляза приближаващите се светлини за кацане на голям пътнически самолет. С радост отбеляза, че се движеше точно по разписание. В крайна сметка, този полет имаше най-нисък процент закъснения в света.

Проследи светлинките с поглед, докато самолетът се приземи на летището. Огромният „Еърбъс А-380“ имаше страховити размери дори от четири километра разстояние. Знаеше характеристиките му наизуст. Седемдесет и три метра дължина. Двайсет и четири метра височина. Разстояние между крайните точки на крилата — приблизително осемдесет метра, почти колкото футболно игрище. Във всяко едно отношение най-големият реактивен самолет в света имаше възможност за превозване на 555 пътници. Според манифеста за полета от тази вечер, на борда му имаше малко под петстотин души. За утрешния полет всички билети бяха продадени.

Самолетът тромаво се запъти към мястото си за паркиране. Заради огромните си размери ползваше специално построена за целта писта.

Чак тогава пилотът успя да различи звездата с пет върха, нарисувана на опашката му.

Полет 863 на „Ел Ал“, пристигащ от Тел Авив.

Точно в девет часа Фон Даникен отново чакаше пред входната врата на Тоби Тингели. Прислужницата го поведе към кабинета. Тингели седеше зад огромно махагоново писалище и говореше по телефона. От вчерашните му дънки и поло нямаше и следа. Носеше черен костюм с перленосива вратовръзка. Косата му беше пригладена назад с брилянтин. Изгледа кръвнишки Фон Даникен и подхвърли върху бюрото подвързана папка.