Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Опасявам се, че не моля за помощта ти, а я изисквам — твърдо изрече Фон Даникен. — Най-късно утре сутрин очаквам да ми представиш цялата документация, с която разполагаш за въпросния тръст и свързаните с него компании на остров Кюрасо. Имена на адвокати, директори, всичко.

— Правителството няма правомощията да ме принуди да правя каквото и да било — смръщи се Тоби.

— Кой е споменавал правителството?

— Стига, Маркус, никой вече не дава пет пари за онази стара история. Войната свърши преди седемдесет години. Хората почти не помнят Хитлер, да не говорим пък за нацистите. Освен това сме изплатили дълга си. Един милиард долара купуват сериозно количество разбиране.

Част от задълженията на Фон Даникен в Комисията за холокоста се състояха в съблюдаване на степента на сътрудничество между швейцарските банки и Главната икономическа административна служба на есесовските охранителни отряди — агенцията, занимаваща се с финансовите дела на Третия райх.

Ако швейцарските банки са проявявали нехайство в отношението си към оцелелите от войната, болшинството биха могли да твърдят с чиста съвест, че просто са следвали утвърдени правила за гарантиране на анонимността и неприкосновеността на клиентските си влогове. Същите правила, които отричали правото на наследниците на починалите им клиенти да получат парите им. Отказвали достъп и на не толкова добросъвестни сили, а именно нескончаемата върволица от немски офицери, изпращани в Цюрих, Базел и Женева с нареждане да измъкнат от алчните банкерски пръсти парите на еврейските затворници, чийто край наближавал.

Една банка обаче, за разлика от останалите, не спазвала толкова строго принципите при прилагането на въпросните правила. Банка „Тингели“ не само сътрудничела на германците и превеждала милиони франкове от сметките на законните им еврейски собственици в полза на Третия Райх, а дори създала специален клон за есесовски офицери, за да улеснят тяхното системно плячкосване.

Фон Даникен откри всичко това по време на проучванията си. Нещо повече — попадна на снимка на дядото на Тоби Тингели, Тобиас II, в компанията на Херман Гьоринг, Йозеф Гьобелс и райхсфюрера Адолф Хитлер. На фотографията Тингели беше облечен в черна есесовска униформа на Standartenführer , т.е. полковник.

Новината за това разкритие бе старателно потулена. В замяна на мълчанието на Комисията, банка „Тингели“ направи дарение от сто милиона долара за фонда на оцелелите и случаят беше приключен.

— Прав си — каза Фон Даникен. — Войната е изтъркана плоча. Аз говоря за нещо по-актуално. — Извади от джоба си плик и го подаде на банкера. Тоби Тингели го отвори. Вътре имаше няколко снимки. Не на стари нацисти от отминала епоха, но нещо също толкова шокиращо.

— Как попадна на това? — Тингели пребледня като платно.

— В задълженията ми влиза преследването на екстремисти. Бих казал, че съдържанието на тези снимки спокойно може да се нарече и така. Не политически екстремизъм, но все пак твърде смущаващо поведение. Виж какво, Тоби, не те харесвам. Не харесвам и баща ти. Открай време ти се позволява да си купуваш чиста съвест, но аз не те изпускам от поглед. Винаги съм знаел, че си странен човек. Само нямах представа колко.

Имаше само две снимки, но от повече нямаше и нужда. На първата Тоби Тингели стоеше прав до някакъв бар в тъмна стая, облечен в есесовската куртка на дядо си, с небрежно килната на главата военна шапка с кокарда от череп и кости. Не носеше нищо друго. Нито панталони. Нито чорапи. Нито обувки. В едната си ръка държеше еректиралия си член, а в другата стискаше кожен камшик с който шибаше косматия задник на наведен до него бял мъж.

Другата фотография беше още по-шокираща. На нея Тингели стоеше на четири крака, облечен от глава до пети в черен латексов костюм, с отрязани дупки за очите носа и устата. С ръце, закопчани на гърба с белезници, заровил глава в слабините на някаква жена. Вярно, лицето му беше скрито, но огромният златен пръстен със семейния герб на дясната му ръка се виждаше ясно. Цивилните полицаи от групата под прикритие вече няколко месеца се заливаха от смях на тази снимка.

— Акционерите едва ли ще бъдат очаровани, не мислиш ли? — въздъхна Фон Даникен. — Представям си скандала, който ще се развихри, ако жълтите вестници се докопат до това. Ако имах желание, можех доста добре да си постеля гнездото и да се пенсионирам спокойно. Колко мислиш, че биха ми платили? Сто хиляди? Защо не и двеста?