Очакваше се височайшето присъствие на двама бивши американски президенти, британския министър-председател, султана на Бруней, краля на Йордания, членове на управителните съвети на „Шел Ойл“, „Интел“, Дойче Банк…
Статия във „Файненшъл Таймс“ коментираше мерките за сигурност по време на събитието. Около три хиляди войници щяха да подпомагат работата на батарея от двеста местни полицейски служители в охраняването на СИФ. Никой нямаше да бъде допускан без предварителна проверка. На снимките се виждаха високи заграждения, прорязващи заснежените площи, внушителни прожектори и въоръжена охрана с немски овчарки. Според фоторепортажа, Давос приличаше повече на концентрационен лагер, отколкото на модерен ски курорт.
В една от редовните рубрики на Тагес Анцайгер се обсъждаше швейцарска фирма, която произвеждаше скенерите за служебни карти, използвани от органите на реда на контролно-пропускателните пунктове. Изпълнителният директор на компанията се хвалеше, че никой не е състояние да се промъкне покрай техните устройства. Отбелязваше, че има три нива на сигурност.
Зелена зона — за местното население и гости на града, които все пак трябваше да представят документ за самоличност на някой от трите контролно-пропускателни пункта, за да им издадат служебен пропуск за форума. Трябваше да го носят около врата си непрекъснато.
Жълтата зона обхващаше района около Конгресхаус където се провеждаше самата конференция, както и публичните места в близост до хотелите на високопоставените гости. За достъп до жълтата зона се изискваше официална покана за събитието и проверка от органите на швейцарската Федерална полиция.
Червената зона включваше Конгресхаус, където се изнасяха всички речи и се провеждаха „преломните“ заседания, както и хотел „Белведере“, където отсядаха голяма част от височайшите персони.
Всички официално издавани карти за удостоверяване на самоличността, разрешаващи достъпа на посетителите до тези зони, бяха снабдени не само със снимка, но и с електронен чип с данни за притежателя й. Всяко лице с право на пребиваване в червената зона получаваше персонализиран четец за карта, който сканираше площ от десет квадратни метра и улавяше сигнал от картите на останалите участници. Върху дисплея на четеца се появяваше името, снимката и кратки данни за съответната личност. Всеки можеше да разпознае от пръв поглед Бил Гейтс или Тони Блеър, но с петролния министър на Саудитска Арабия нещата стояха по съвсем различен начин.
Джонатан измъкна цялото съдържание на жабката и го струпа на седалката до себе си. Предположи, че ако Ема е трябвало да достави колата на П. Дж. в Давос, вероятно й е бил издаден пропуск за червената зона. Разрови инструкциите за употреба на автомобила, гаранционната книжка и митническите декларации. Наведе се и бръкна в отделението над жабката. Ала нищо не откри.
Облегна се и се замисли. Щом пропускът го нямаше в чантите, изпратени от Блиц, значи трябваше да е в колата. Но къде? Според инструкцията за употреба, бронировката не беше единствената уникална особеност на автомобила. Машината можеше да се похвали и с подсилени гуми, които не спадат при спукване, противозанасяща система на спирачките и автоматично паркиране.
Откри онова, което търсеше в описанието на допълнителното оборудване: сейф, скрит под задната седалка. Излезе от колата и отвори задната врата. Наведе се в купето и намери копче в централната конзола. Седалката се вдигна. В кухината под нея имаше матовочерна метална кутия. Отвори я. Вътре лежеше кафяв плик, с напечатан върху него надпис „Ева Крюгер“. Разкъса го и в ръката му падна карта за самоличност с лента за носене около врата. Издадена от СИФ със същата снимка като в шофьорската й книжка. Имаше и още: френски паспорт на името на Парвез Джин и мобилен телефон.
Паспорт в комплект със сто хиляди швейцарски франка и бронирана лимузина „Мерцедес“. Всичко това, предположи Джонатан, в замяна за „златото“ на Парвез Джин, министър на технологиите на Фундаменталистка ислямска република Иран.
Огледа телефона. Един от най-евтините модели. Включи го и видя, че е зареден с ваучер от петдесет швейцарски франка. Защо е трябвало да оставят на Ема телефон, освен, за да се обади на някого… Някого, очакващ обаждане от точно определен номер. Парвез Джин? Провери телефонния указател, но в него нямаше никакви номера. Зачуди се дали пък Джин не е трябвало да потърси нея. Това изглеждаше по-вероятно. Министърът на технологиите щеше да изчака подходящ момент, за да се измъкне за кратко от охраната си.
Читать дальше