Кристофър Райх - Правилата на измамата

Парвез Джин. Джонатан най-после разбра кой е П. Дж.

Купето потъна в мрак. Светлината от фенерчето се премести към съседния автомобил. Дали това бе рутинна проверка, или издирваха него?

Запали двигателя и потегли.

Тръгваше обратно към планината.

Отиваше в Давос.

Тобиас Тингели живееше във внушително викторианско имение високо в планината край Цюрих, в близост до грандхотел „Долдер“. Преди него собственик на четириетажната каменна сграда бил баща му, който пък я наследил от баща си и така чак до 1870 година, когато първият Тобиас Тингели натрупал състоянието си, финансирайки кайзер Вилхелм I във войната му срещу Наполеон III.

Топлите взаимоотношения между Германия и частната банка се запазили през годините. По време на Втората световна война банка „Тингели“ била спасение не само за националните социалисти, които прехвърляли голяма част от продажбите си на злато през нейните офиси, но и за американците, англичаните и руснаците, чиито шпионски служби също ползвали услугите й с удоволствие. Оттогава насам банката посветила работата си предимно на отбрана клиентела, но слуховете за съмнителна дейност продължили да се носят от уста на уста.

— Маркус, влизай — прогърмя гласът на Тобиас Тингели. — Обаждането ти ме изненада.

Фон Даникен се усмихна. „Не се и съмнявам, че много те е изненадало“, помисли си той.

— Здравей, Тоби. Добре ли я караш? Надявам се, че не те притеснявам.

— Ни най-малко. Не стой така на студа. Дай да взема палтото ти.

Тобиас Тингели IV — Тоби, за приятелите си — беше от новата порода банкери. В разцвета на силите си, десет години по-млад от Фон Даникен. В избелелите си дънки, черно поло и разрошена по модата гъста черна коса, приличаше по-скоро на художник, отколкото на банкер.

Фон Даникен му подаде палтото си. При последното му посещение преди десет години тук се въртеше цяла армия униформени прислужници и икономи, които прибираха палта и поднасяха коктейли. Зачуди се дали Тингели вече не се вълнуваше от лукса, или беше освободил прислугата заради неговото посещение.

Двамата си имаха „минало“, така да се каже. Доста потайно при това и лековатият маниер на Тоби Тингели ясно показваше, че присъствието на Фон Даникен в дома му не му е приятно.

— Заповядай, Маркус. Ориентираш се наоколо, нали? — Тингели го поведе към всекидневната, където Цюрихското езеро сякаш изпълваше целия панорамен прозорец. — Нещо за пиене? — попита той и махна запушалката на кристална гарафа.

Фон Даникен отказа.

— Както споменах, касае се за нещо неотложно — започна той. — Искам да знаеш, че целият ни разговор не бива да излиза от рамките на тази стая. Знам, че мога да раздам на твоята дискретност.

Тингели кимна сериозно. Двамата седяха един срещу друг в еднакви кожени кресла. Фон Даникен го запозна накратко с разследването си около Ламерс и Блиц — убийствата им, пластичните експлозиви от гаража на Блиц и връзките им с терориста Валид Гасан. Старателно пропусна заплахата, надвиснала над въздушния транспорт.

— Проследихме финансите им и стигнахме до компания, учредена от твой филиал в Лихтенщайн. Екселсиор Тръст.

— Имаш ли представа колко закона ще наруша, ако разкрия информация за клиентите си? — възкликна Тингели.

— Ако предпочиташ, мога да взема съдебно разпореждане от Алфонс Марти.

Тоби отхвърли предложението му с махване на ръка.

— Зарежи правилата. Готов съм да се обзаложа, че имената, фигуриращи в тръста, са на адвокати. Те са онези, които са наясно с всичко. Търси тях.

— Дай ми имената им и ще го направя — обеща Фон Даникен. — Доколкото си спомням, за учредяването на тръст се изисква определен брой директори. Имената им трябва да фигурират в документацията.

Тингели го дари с ослепителната си усмивка.

— Бих искал да ти помогна, но ако плъзне слух, че съдействаме на правителството, с бизнеса ни е свършено.

Фон Даникен се огледа наоколо. Оскъдно минималистично обзавеждане, целящо да насочи вниманието към стените. От дясната му страна висеше огромно маслено платно — някакъв абстрактен психологичен кошмар на стойност десет-двайсет милиона франка, със сигурност. Дребна сума в сравнение с творбата на Пол Клее от отсрещната стена. Миналата година картина на Клее бе продадена за рекордно висока цена, достигана някога на търг. Нещо от порядъка на 130 милиона долара. Тингели спокойно можеше да си позволи да загуби един-двама клиенти и пак щеше да си остане един от най-богатите хора в Европа.