Кристофър Райх - Правилата на измамата

Всички присъстващи кимнаха. Харденберг изгълта половин кутийка „Ред Бул“ за ободряване и запали цигара „Голоаз“.

— Та, както казвах, насочваме вниманието си към Тео Ламерс — продължи Харденберг. — В неговия бизнес не е имало скрито-покрито. Всичките му сметки са в Ю Ес Би, която е първокласна банка. Проверих и тях. Преди девет месеца е получил превод от два милиона франка не откъде да е, а от „Ройъл Тръст енд Кредит“ на Бахамите.

— Два милиона от същата банка? — Фон Даникен се приведе напред. — Ако са дошли от същите хора, които са изпратили сто хиляди на Блиц, ще знаем точно кой финансира цялата веселба.

— Позволих си да се обадя на Микаела Менц от „Роботика“. Парите са постъпили в събирателната сметка. Това значи, че двата милиона франка са получени за свършена работа. Проблемът е, че към трансфера не е прикрепен номер на фактура. Жената няма представа какви са тези пари.

Миер погледна към Фон Даникен.

— Били са за „търтея“.

Фон Даникен кимна. Нещата започваха да се разплитат.

— От същата сметка в „Ройъл Тръст енд Кредит“ ли са дошли парите?

Харденберг поклати глава.

— Това щеше да улесни живота ни прекалено много. Преведени са от съвсем различна кодирана сметка. Различна поне на пръв поглед. Шансът Блиц и Ламерс да са имали работа с един и същ „банкомат“ на Бахамите е едно на милион. Споделих тези си впечатления с господин Дейвис Брунсуик, изпълнителния директор на банката. Не беше особено общителен. Първо опитах с чар. После му казах, че ако не ми даде някаква информация относно титуляра на сметката, ще открие името на банката си в седмичния черен списък, който се разпространява в три хиляди учреждения из цяла Швейцария и всички полицейски управления в западния свят.

— Имаше ли ефект?

Харденберг вдигна рамене.

— Не, разбира се — призна той. — Всеки се прави на корав напоследък. Трябваше да прибегна до план Б. За щастие си бях подготвил домашното за господин Брунсуик преди разговора ни. Открих, че притежава няколко лични банкови сметки в нашата страна, в които държи порядъчна сума от около двайсет и шест милиона франка. Дадох му думата си, че ако не ми каже кой стои зад тези сметки — не само титулярът, но и всички, свързани с тях — лично ще се погрижа милионите му да бъдат замразени до края на живота му.

— И какво стана? — оживи се Фон Даникен.

— Господин Брунсуик пропя като славейче. И двете кодирани сметки са открити от доверена фирма, филиал на банка „Тингели“. Същата фирма е закупила и вила „Принчипеса“ от името на базиран в Кюрасо холдинг.

— Как разбра, че Брунсуик има сметки в нашата страна? — попита Фон Даникен.

Харденберг се намръщи и поклати много голямата си, много кръгла и много плешива глава.

— Не искаш да знаеш. Повярвай ми.

Присъстващите тихичко се засмяха.

Зайлер се прокашля.

— Доколкото си спомням, Маркус, ти познаваш Тоби Тингели лично.

Ред беше на Фон Даникен да се намръщи.

— Тоби и аз работихме заедно в Комисията за холокоста.

— Мислиш ли, че ще е склонен да ти направи услуга?

— Тоби ли? Тази дума изобщо не фигурира в речника му.

— Но все пак ще го попиташ, нали? — настоя Зайлер.

Фон Даникен се замисли за Тобиас (Тоби) Тингели IV и скелетите, които човекът криеше в гардероба си. Тингели бе богат, суетен, надут… В известен смисъл, Маркус фон Даникен чакаше този момент вече цели десет години.

Ала мисълта за реванш помежду им не му достави никакво удоволствие.

— Да, Макс — тихо отвърна той. — Смятам да го попитам.

Светлините на фаровете го съсипваха. В насрещното платно на магистралата беше станала катастрофа и задръстването стигаше до хоризонта. Джонатан присви очи и отмести поглед встрани, в опит да си почине от ярката светлина. Някъде в дълбините на черепа му, вътрешният му глас ехтеше безмилостно. Измъквай се, казваше му. Затънал си до уши в неравна битка. Аматьор срещу професионалисти…

Рейн се намираше на сто километра в северна посока. Отвъд нея — Германия. Можеше да пресече границата по някой от многобройните пътища. Франция също не беше далеч. Ако поемеше към Женева, щеше да мине оттатък през Анеси и след три часа да си хапва фондю в Шамони. Познаваше града много добре. Прехвърли наум пансионите и хотелите, в които можеше да се покрие за няколко дни. Ала мисълта за подслон не го блазнеше. Нямаше нужда от временно убежище, а от изход.

Спря на отбивката на Егеркинген, където магистралата се разделяше. На север — за Базел, на изток — за Цюрих. Имаше ресторант от веригата „Мьовенпик“, мотел и галерия с магазини и заведения за бърза закуска.