Кристофър Райх - Правилата на измамата

— И аз това се чудя. Все пак имам някаква идея. В крайна сметка, колко души имат възможността да го направят?

— Искаш да кажеш, че е правителствена поръчка ли? — тайнствено попита Лийхи.

— О, да! — Палумбо удари по масата с кокалчетата на пръстите си. — Но това си остава между теб и мен.

Лийхи сложи длан на сърцето си в знак, че ще мълчи като гроб.

— Имаше нещо странно в онзи файл — продължи Палумбо. — Точно затова исках да говоря с теб. Липсва името на агента, който е командвал операцията. Изглежда е било премахнато още преди да компютъризират архива. Кажи ми, Джо, кой от нашите даваше нарежданията за „Див гълъб“?

Лийхи остана загледан в Палумбо известно време, после се надигна от масата. Докато минаваше покрай него се наведе и прошепна една дума на ухото му:

— Адмирала.

Палумбо не помръдна от мястото си, докато Лийхи не напусна закусвалнята.

Адмирала беше Джеймс Лафивър. Заместник-директорът на Оперативен отдел.

— Седемдесет и два часа — каза Фон Даникен и метна палтото си на облегалката на стола. — Това е времето, с което разполагаме. Рансъм е нашият човек, няма никакво съмнение. Не му е за пръв път. Откъдето мине, взривява по нещо. Правил го е и в Бейрут, и в Косово, и в Дарфур. Убива хора и е много добър в това…

„Специалният отряд“ се бе настанил за постоянно в „моргата“ — забутана конферентна зала в мазето на Федерална полиция. Бяха подредили в полукръг пет бюра. Свалиха от горните етажи компютри, телефони и копирни машини. Всичко приличаше на нервна система, която си търсеше тяло. В момента присъстваха само Зайлер и Харденберг. Гледката на празните бюра в работния им бункер съвсем помрачи настроението на Фон Даникен.

— Чакай малко, Маркус — каза Макс Зайлер. — Как така седемдесет и два часа?

Фон Даникен си взе стол и сподели с двамата мъже новите си разкрития.

— Изчезва от страната веднага след извършването на атентата — обясни той, след като подробно ги осведоми за престъпленията на Рансъм. — Очевидно нашият доктор Рансъм е готов да тръгне за Пакистан в неделя вечерта. Може и да се преструва, че не подозира за предстоящото назначение, но аз съм сигурен, че знае. Най-вероятно хората му са убили горкия човечец, чието място се предполага да заеме. Трябва спешно да открием Рансъм. Нещо ново за микробуса? Все някой трябва да го е забелязал.

„Някой“ означаваше камера за наблюдение, поставена някъде в Европа между Дъблин и Дубровник.

— Нищичко — каза Харденберг. — Миер прескочи до ИСВС да се пробва да им подпали задниците.

— Два милиона камери! Всичките ли са слепи? Ама че късмет! — Фон Даникен поклати глава възмутено.

Точно в този момент вратата се отвори и Курт Миер се довлече до бюрото си, намествайки пътьом колана си върху дебелия си корем.

— Ето те и теб — въздъхна Фон Даникен. — Тъкмо те споменавахме. Какво откри?

Миер огледа тревожните лица на присъстващите. Нещо със сигурност се бе променило, но нямаше представа какво. Посочи купчината снимки в ръката си.

— Преди десет дни в Лайпциг. Направени са на Байеришерплац, в близост до железопътната гара. Имаме микробуса.

— Слава богу! — възкликна Фон Даникен, докато разглеждаше една от фотографиите.

Със забележителна яснота на нея се виждаше бял микробус „Фолксваген“ с швейцарски номера, шофиран от брадат мъж с очила с телени рамки.

— Зад волана е Гасан. Щом видях регистрационните номера, веднага пуснах допълнително издирване. Така попаднах на ето това. Заснета е в Цюрих преди седем дни — каза Миер и им подаде следващата снимка. — Този път зад волана е Блиц.

— Къде точно е била поставена камерата? — попита Фон Даникен.

— На ъгъла на Баденерщрасе и Хардплац.

— Това е близо до „Роботика“, нали така?

— Не е далеч — отвърна Миер. — На два-три километра. Погледнете задния прозорец. Вътре се вижда нещо много голямо. Анализирахме снимките и стигнахме до заключението, че става въпрос за големи метални кутии.

— „Търтеят“ ли имаш предвид?

— Нямам представа. Но каквото и да е то, със сигурност е голямо и тежко. Забележете как е увиснало шасито. Сравнете тази снимка с останалите. Пресметнахме, че на втората снимка микробусът носи товар от поне шестстотин килограма. — Миер взе друга фотография от купчината и им я подаде. — Последната, която открихме, е направена в Лугано в събота.

Лугано се намираше само на трийсет километра от Аскона и вила „Принчипеса“. Фон Даникен се оказа прав за белите петънца от боя в дома на Блиц. Микробусът е бил паркиран в гаража.