Клайв Къслър - Състезанието

Челере извади изпод дъждобрана си гъвкавата си линия.

— Знаеш ли какво е това?

— Линийката, която размахваш, докато се правиш на друг.

— Вярваш ли, че линийката ми е просто линийка?

— Виждал съм те да я вадиш. Какво й е специалното?

— Нека ти покажа.

Челере вдигна инструмента на слабата светлина от отворената врата на бараката. Ръгс проследи движението. Челере рязко запрати линийката като камшик напред. Ръгс изхълца и стисна гърлото си, за да удържи кръвта.

— Тази е бръснач, не е същата, която Димитри Платов размахва. Бръснач, за всеки случай. Е, сега, ти си случаят.

Ръгс се оцъкли. Пусна гърлото си и посегна към Челере. В ръцете му обаче не бяха останали сили и той падна, пръскайки кръв по италианеца.

Челере го наблюдаваше как умира в краката му.

Това бе едва второто му убийство и не бе по-лесно, макар и с добра цел. Ръцете му трепереха, а паниката се надигна, заплашвайки да превърне мозъка му в замръзнала буца, неспособна да мисли или да действа.

Трябваше да бяга. Нямаше къде да скрие тялото или да се отърве от него.

Дъждът щеше да спре и щяха да го хванат. Опита се да си представи какво би било да избяга. Дъждът щеше да отмие кръвта от дъждобрана му, но все пак щяха да го преследват. Погледна бръснача и ненадейно си представи как реже плат.

Бързо приклекна и сряза джобовете на Ръгс, като взе от тях монети и пачка пари, както и кожен портфейл. Натъпка ги в джобовете си, сряза жилетката на Ръгс и взе евтиния му джобен часовник. Огледа тялото, видя златния годежен пръстен на Ръгс и взе и него. После изтича под дъжда.

Нямаше време за саботаж. Ако по някакво чудо му се разминеше убийството, щеше да се върне и да опита отново.

На двеста километра от Колумбия, Илинойс, но още далеч от река Мисисипи, пътническият влак, движещ се на запад, забави и спря на един страничен коловоз. Марко Челере се молеше да спират за вода. В паническото си бягство той се бе надявал ирационално, че няма да го хванат, ако успее да се прехвърли оттатък Мисисипи. Молейки се да са отбили за вода, той притисна лице в прозореца и проточи врат, за да погледне водния резервоар. Защо спират толкова близо до следващия град?

Двама бизнесмени, седнали срещу него в луксозния вагон, като че ли го зяпаха. Реши да пътува така, защото му се струваше, че ще е по-безопасно да е в луксозен, а не в обикновен вагон. На закритите платформи, съединяващи вагоните, започна суетня. Челере очакваше да се покаже едър шериф с тенекиена звезда на палтото и пистолет в ръка.

Вместо това се показа вестникарче и, тичайки по пътеката между седалките, викаше:

— Идва голямото самолетно състезание!

Марко Челере купи един брой на „Анибал куриър пост“ и го прегледа със страх за новини за убийство и заподозрян, отговарящ на неговото описание.

Информацията за състезанието бе на първа страница. Престън Уайтуей, описан като „прозорлив, отворен към новото бизнесмен“, бе цитиран с думите:

„Колкото и да ни натъжава неотдавнашната смърт на Марк Твен — бардът на Анибал — още по-тъжно е, че господин Твен не доживя, за да види летящите машини от Голямата въздушна надпревара «Уайтуей», над САЩ от Атлантика до Тихия океан, да се приземяват в родния му град Анибал, Мисури.“

Челере прегледа и кратките новини, несвързани с града, които местните репортери взимаха от телеграфната мрежа. Първата беше интервю с „изявен авиационен специалист“, който твърдеше, че безглавият пушър на Едисън Сидни Мартин е самолетът, с който трябва да се съобразяват останалите. „Най-здравият и най-бързият, а двигателят му се подобрява всеки ден“, твърдеше специалистът.

Сега, без Ръгс, ще се подобрява по-рядко, помисли си Челере. Но прочутият баронет нямаше да има проблеми да си наеме най-добрите механици. Пушърът си оставаше най-сериозната заплаха за първото място на Джозефина.

Челере се разрови още. Щатските запасняци се бяха активизирали. Сърцето му прескочи, но веднага разбра, че е заради стачка на работниците от анибалската фабрика за цимент. Работниците били подстрекавани от „чужденци“, от „италианци“, които пък търсели закрила от италианското консулство в Сейнт Луис. Слава Богу, че се правеше на руснак, помисли си той, само за да вдигне глава и да види как мрачните бизнесмени свалят вестниците си и го гледат с присвити очи. Не приличаше на италианец с дегизировката си, но нямаше съмнение, че най-много от всички пътници във вагона прилича на чужденец. Или може би вече бяха прочели новина за убийството, както и описание на бакенбардите му, къдравата му коса, линийката и сламената шапка с червена лента?