Клайв Къслър - Състезанието

— Благодаря, Платов! — И извика към Джозефина: — Хайде, Джозефина, момчетата ще го вържат!

Той обгърна раменете й с дългата си ръка и я поведе, докато казваше на Платов:

— Представяш ли си да съобщя на господин Ван Дорн, че Летящата любима на Америка е покосена от мълния.

— Ще бъда помагащ тук, не се тревожите. — Платов сложи своя дъждобран. Огромни капки заудряха по прашната земя. За миг засъскаха, изпарявайки се в жегата. Малко след това небето почерня като през нощта и мразовит вятър запрати пелени от дъжд през вътрешното поле. Последните зрители затичаха към хотела до трибуните.

Хората на Бел — Анди Моузър и помагачите му — покриха „Орела“. Юстъс Уийд, новият механик от Бъфало, каза:

— Няма проблем, господин Платов, оправихме се.

Челере изтича да помогне на несръчните детективи механици на Джозефина да обезопасят и нейния самолет. Това му напомни колко бе влудяващо да не може да работи по машината й — по собствената си машина — за да може да лети на пълни обороти. Джозефина бе добра, но не чак толкова. Челере може и да беше труфаторе, измамник, но притежаваше едно гениално умение — на механик.

Челере изчака, докато машините бяха покрити и докато се увери, че Бел няма да се върне. Тогава изтича през дъжда към пушъра на Едисън Сидни Мартин. Престори се, че проверява здравината на въжетата, макар че едва ли някой го виждаше през пелената мрак и вода. Баронетът и механиците му се бяха скрили във влака си. Челере имаше възможност да свърши малко работа. Само че трябваше да работи бързо и да свърши нещо неочаквано.

Изтрещя гръм. Мълния удари покрива и по водосточните тръби за кратко се процеди зелен остатъчен пламък. Следващата мълния падна насред вътрешното поле и Марко Челере осъзна, че Бел разумно се е скрил от яростта на майката природа. Затича се към най-близкото прикритие, временна дървена барака, издигната, за да се снабдяват летящите машини с бензин, масло и вода.

Някой друг също се криеше там.

Твърде късно, за да се върне. Вътре седеше англичанинът Лайънъл Ръгс, главният механик на баронета и основната причина досега Челере да страни от безглавия пушър, с изключение на дупката, която проби в Белмонт парк.

— Какво правеше с машината на шефа?

— Проверявах въжета.

— Дълго време ги проверяваше.

Челере наведе глава, уж смутен.

— Добре, хванал ме. Гледах конкуренция.

— Гледаше или я работеше? — студено попита Ръгс.

— Работил? Какво да съм работил?

Лайънъл Ръгс пристъпи близо до него. Беше по-висок и по-едър от Челере. Загледа го изпитателно, а после се усмихна някак тъжно.

— Джими Бързия. Подозирах, че си ти зад тия къдрици.

Марко Челере знаеше, че няма смисъл да отрича. Ръгс го бе разпознал. Преди петнадесет години бяха работили заедно в една и съща работилница от четиринадесет до осемнадесетгодишна възраст. Дори споделяха една стая под стрехите на собственика. Челере винаги се бе страхувал, че рано или късно ще се сблъска с миналото си. Механиците в малкия нов свят на авиацията не бяха много. Джими Бързия беше английският му прякор, заигравка с фамилията му Престоджакомо, която англичаните толкова трудно произнасяха. Разпозна Ръгс отдавна и затова странеше от него. Сега двамата стояха лице в лице насред гръмотевичната буря.

— Какъв е този руски цирк? — попита Ръгс. — Сигурно са те хванали да крадеш нещо, като в Бирмингам. Едно е да оправяш дъщерята на дъртия — браво на теб — но да му крадеш дизайна за металообработващата машина, това беше подло. Старецът беше добър с нас.

Челере се озърна. Бяха сами. Около бараката беше пусто.

— Плановете на стареца не ставаха. Машината не проработи.

Ръгс поморавя.

— Естествено, че няма да проработи, открадна плановете му, преди да ги довърши… Ти беше, нали? Ти проби подпорната греда на крилото!

— Не.

— Не ти вярвам, Джими!

— Не ме интересува дали ми вярваш.

Лайънъл Ръгс се удари по гърдите.

— Мен ме интересува! Шефът е добър човек. Може да е аристократ, но е добър човек и заслужава да спечели. Не заслужава да умре в катастрофа, която малка сплетничеща гад като теб е предизвикала!

Марко Челере се огледа, за да е напълно сигурен, че са сами. Дъждът трополеше оглушително по тенекиения покрив. На два метра от бараката не се виждаше нищо.

— Забравяш, че правя инструменти.

— Как мога да забравя? На това ни научи старецът. Даде ни покрив над главите, закуска, обед и вечеря. Даде ни добър занаят. А ти му се отплати, като му открадна мечтата. И си я провалил, защото си твърде мързелив и нетърпелив дори за да я да сбъднеш вместо него.