Клайв Къслър - Състезанието

— Тези плакати имаха малък шанс за успех, но го постигнаха. Браво, че заложи на тях — похвали го Ван Дорн.

— Щеше да е повече от „браво“, ако някой си беше свършил работата добре в Синсинати.

— Все мисля да разчистя там. Това решава нещата. Казаха ли нещо за раните на Фрост?

— Не. — Бел се изправи. — Джо, ще те помоля лично да контролираш отряда на Джозефина, докато се върна.

— Къде отиваш?

— Масачузетс, източно от Олбъни.

— Какво ще търсиш там?

— Младият Дашууд се натъкна на интересна следа. Бях поискал да проучи историята на Марко Челере. Фрост не е бил единственият, който е искал да го убие.

Ван Дорн го погледна изненадано.

— Когато човек е цел на повече от един убиец, съм заинтригуван. Кой?

— Побъркана италианка, Даниела ди Векио, намушкала Челере, крещейки „Ладро! Ладро!“ На италиански това значи крадец.

— А знаем ли защо е побесняла?

— Нямаме представа. Затворили я в частен приют за душевноболни. Ще отида да видя какво мога да науча от нея.

— Едно предупреждение, Айзък. Хората от тези частни лудници може да не са сговорчиви. Такава власт получават над пациентите си, че се превръщат в малки наполеоновци — иронично, защото много от пациентите им се мислят за Наполеон.

— Ще помоля Грейди за помощ.

— Гледай да се върнеш, преди да започне надпреварата. На младите повече ви отива да търчите подир летящи машини от градче на градче и да спите навън. А за Джозефина не се тревожи. Ще я наглеждам лично.

Бел хвана експресният „Емпайър стейт“ до Олбъни. Щом излезе от гарата, нае мощен „Форд К“, и пое с пълна скорост на изток през черни пътища сред слабо населения район на северозападен Масачузетс. Теренът бе хълмист и гъсти горички отделяха отдалечените една от друга ферми. На два пъти спря, за да пита за посоката. Втория път го упъти скръбен на вид млад шофьор на камион, който сменяше спукана гума. На каросерията имаше разглобен самолет със сгънати криле.

— Частен приют за душевноболни „Райдър“?

Момчето безмълвно повтори името.

— Знаете ли къде е? — настоя Бел, след като не получи отговор.

— Мисля, че да. Оттатък хълма. Ще го видиш от върха.

Униформата на младежа — каскет, жилетка, папийонка и навити ръкави — подсказваше, че е самолетен механик.

— Накъде карате този самолет?

— Наникъде! — отвърна механикът с трагична категоричност и отказа Бел от по-нататъшни въпроси.

Детективът стигна до възвишението. Долу, в сенките на тясна долина, се издигаше масивна тъмночервена сграда. Отчаянието, което се излъчваше от нея, се подсилваше от множеството зъбери и кули. Прозорците бяха малки, а когато Бел се приближи, видя, че имат дебели решетки като на затвор. Районът около приюта бе обграден от стени със същия безрадостен цвят. Бел спря автомобила пред масивна желязна порта. Слезе и натисна звънеца. След дълго чакане се появи един намусен пазач с къса палка на колана.

— Аз съм Айзък Бел. Имам среща с доктор Райдър.

— Не може да я вкараш — рече пазачът и посочи колата.

Бел паркира форда до алеята. Пазачът го пусна през портата.

— Не отговарям какво може да стане с тази кола тук — каза пазачът самодоволно. — Не всички откачалки са вътре.

Бел се приближи и му се усмихна студено.

— Смятай автомобила за най-важната си отговорност, докато се върна!

— Какво?

— Ако нещо се случи с колата, ще ти го изкарам през носа. Вярваш ли ми? Добре. Води ме при доктор Райдър.

Собственикът на приюта бе спретнат, дребен и безупречно облечен мъж около четиридесетте. На Бел му се стори суетен и прекалено доволен от пълния контрол върху живота на стотиците пациенти. Бел се зарадва, че обърна внимание на думите на Ван Дорн за малките наполеоновци.

— Не знам дали би било удобно да посетите госпожица Ди Векио този следобед — започна доктор Райдър.

— Проведохме разговор тази сутрин — напомни му Бел. — Съгласихте се да се срещна с нея.

— Душевното състояние на психично болния пациент невинаги се съобразява с графика на външните лица. Среща сега би могла да повлияе смущаващо и на двама ви.

— Нямам нищо против да рискувам — каза Бел.

— А пациентката дали би искала да рискува?

Бел изгледа лекаря.

— Името Андрю Рубенов говори ли ви нещо?

— Звучи еврейско.

— Такова е — с опасен блясък в очите отвърна Бел. Не понасяше фанатизма и смяташе да приземи малко самодоволния Райдър. — Евреин, при това чудесен. Великолепен пианист.

— Боя се, че не съм срещал, хм, господина.