Клайв Къслър - Състезанието

— Колко му остава?

— Дванадесет-четиринадесет часа, най-много.

— Къде има телефон? — попита Бел.

Докторът ги поведе към телефонната централа на болницата.

— Слава Богу, татко е вкъщи! — възкликна Лилиан, а на оператора рече: — Ню Йорк. Мъри Хил, четири, четири, четири!

Свързаха ги с имението на Осгуд Хенеси на Парк Авеню. Икономът извика мистър Осгуд.

— Татко! Слушай ме! Простреляха Арчи… Да, тежко е. В Чикаго има един хирург. Трябва ми тук след дванайсет часа.

Лекарят поклати глава и каза на Бел:

— „Туентиът сенчъри“ и „Бродуей лимитед“ са най-бързите железници в страната. И двете отнемат по осемнадесет часа. Какъв влак би могъл да ги изпревари?

Айзък Бел си позволи да се усмихне с надежда.

— Специален, по релси, освободени от движение от жп магнат, който обича дъщеря си.

— Противниците на комисар Бейкър го наричат мекушав — изсумтя Осгуд Хенеси по адрес на новоназначения комисар на Ню Йорк. — Според мен той е чудесен човек.

Пред гара Гранд Сентръл ревяха двигателите на шест коли на пътна полиция и един мотоциклет, който управлението изпробваше, за да реши дали да сформира мотоциклетен отряд или не. Сред тях ръмжеше лимузината на Хенеси, в която седяха Хенеси и дъщеря му, готови заедно с ескорта да отпрашат с пълна скорост през Манхатънския мост към окръг Насау.

Улиците тъмнееха, а на изток небето бе порозовяло от зората.

— Ето ги! — възкликна Лилиан и погледна баща си.

От гарата изтича Айзък Бел, хванал за лакътя младия Нюланд-Новики, който гледаше да не изостава.

Завиха сирени, засвистяха гуми и след секунди лимузината фучеше по Парк Авеню. Лилиан подаде на лекаря последната телеграма от болницата. Той я зачете и закима.

— Пациентът е силен. Това винаги помага.

В Белмонт парк същата розова зора се отразяваше в лъскавата стоманена релса, по която Димитри Платов щеше да прави последния тест на революционния си термодвигател. Светлеещото небе подкани мъжа под релсата да работи по-бързо. Ако останеше още дълго, ранобудните щяха да го видят да охлабва болтове с гаечен ключ. От вагоните от другата страна на трибуните вече се носеше миризмата на пържен бекон — най-ранобудните си приготвяха закуска.

Механиците щяха да се появят всеки момент. Саботажът обаче беше бавна работа. Преди да започне да отвинтва всяка гайка, трябваше да я покрие с масло, за да не скърца. После трябваше да го забърше, за да не забележат по-наблюдателните, че нещо не е наред по време на последните наземни проби, преди да монтират двигателя върху биплана на Стив Стивънс.

Саботьорът щеше вече да е приключил, ако не бяха детективите — телохранители на Джозефина Джоузеф, които редовно обхождаха полето. Тихи и непредсказуеми, те все се появяваха отнякъде и светеха с фенерчета, след което изчезваха също толкова внезапно.

Той трябваше непрестанно да е нащрек кога и откъде ще дойдат.

Мъжът охлаби свързващата част между две части на релсата и постави клечки в освободеното място. Ако някой изпробваше релсата, щеше да изглежда стегната. Ала когато термодвигателят я подложеше на огромен натиск, релсата щеше да се отвори. Ефектът щеше да е подобен на влак, сменящ коловоза — само че тук друг коловоз нямаше и чудодейният двигател на Платов щеше да изхвърчи във въздуха като гюлле. И Бог да помага на всеки, който се озове на пътя му.

— Хари Фрост не е мъртъв — каза Айзък Бел.

— Според всички очевидци — възрази Джоузеф Ван Дорн — ти си го прострелял два пъти, а клетият Арчи — три. Носи повече олово от тенекеджия.

— Но не достатъчно, за да го убие.

— Нищичко не сме разбрали за него. В никоя болница не са го виждали. Никой лекар не е съобщил за пациент със счупена челюст и необясними прострелни рани.

— Незаконните лекари взимат пари, за да не съобщават за подобни неща.

— Нито пък имаме доказателства, че са го забелязали редови граждани.

— Получихме много съобщения — възрази Бел.

— Нито едно не се потвърди.

— Това не значи, че е мъртъв.

— Поне е вън от играта.

— Не бих се обзаложил.

Джоузеф Ван Дорн тресна с юмрук по бюрото си.

— Слушай сега, Айзък! Говорили сме много пъти за това. Щеше да е прекрасно, ако Хари Фрост не беше мъртъв. Щеше да е добре за бизнеса. Престън Уайтуей щеше все така да ни плаща куп пари за охраната на нашата Летяща любима. Сега с радост ще ни плати, за да открием трупа на Фрост. Но нямам очи да му искам хонорар за десетина агенти на денонощна работа.