Клайв Къслър - Състезанието

— Може ли да попитам защо баща ви не е успял да намери други купувачи за самолета си?

— Моноплано на баща ми е толкова по-добър, толкова нов, че е донякъде още… как казвате… иннато.

— Бурен.

— Темпераментен?

— Да. Още неовладян.

— Опасна ли е машината на баща ви?

— Да я наречем „интересна“? — отвърна с усмивка Даниела ди Векио. И в този миг, помисли си Бел, все едно бяха на хиляди километри от Масачузетс и флиртуваха в някоя римска гостна.

— Къде се намира? — попита той.

Тъмноокият взор на италианката се зарея покрай Бел, през прозореца и се спря върху хълма в далечината. Тя се усмихна широко.

— Там.

Бел завъртя глава. Какво си фантазира тя?

Камионът със спуканата гума бе стигнал до хребета.

— Едно момче — обясни тя. — Много мило момче. Обича ме.

— Какво прави с машината на баща ви?

— Баща ми я докара от Италия. Кредиторите му не могат да я докоснат тук. Това е наследството му. Моето наследство. Това момче помагаше на баща ми в Америка. Той е ечеленте меканико!

— Но не и артиста? — попита Бел, изпитвайки с усмивка реакцията й. Не можеше да е напълно сигурен, но тя му се струваше не по-луда от него самия.

— Творците са редки, господин Бел. Сигурна съм, че го знаете. Писа ми, че ще идва. Помислих, че си фантазира. — Тя скочи на крака и махна през прозореца, но механикът едва ли я виждаше. Бел й подаде крайчето на бялото перде.

— Използвайте това. Може би ще ви види.

Тя го стори, ала младежът не даде знак да е видял, вероятно вторачен без посока в десетките зарешетени прозорци.

Тя се отпусна на кушетката.

— Още си фантазира. Как може да си представи, че мога просто да си изляза от тук?

— Как се казва? — попита Бел.

— Анди. Анди Моузър. Баща ми много го харесваше.

Една изключителна идея проблесна в главата на Айзък Бел. Той попита:

— Колко е бърз монопланът на баща ви?

— Много бърз. Татко вярваше, че само скоростта може да надвие силата на вятъра. По-бързите аероплано са по-безопасни в лошо време, казваше той.

— По-бърз от деветдесет километра в час?

— Татко се надяваше на сто и десет.

— Госпожице Ди Векио, имам предложение за вас.

— Господин Моузър, ситуацията ви е на път да се подобри значително — каза Айзък Бел на скръбния механик, който печеше наденичка на огън, запален на безопасно разстояние от разглобения „Американски орел“.

— Откъде знаете името ми?

— Прочетете това.

Бел постави в мазната длан на Моузър плик от фина хартия, който бе задигнал от бюрото на доктор Райдър.

— Отворете го!

Анди Моузър плъзна пръст под печата, отвори листа, покрит с елегантен флорентински курсив и бавно зачете, движейки устните си.

Айзък Бел се възползва от възможността да помогне на италианската красавица, а и помогна на себе си да реши неприятният проблем, за който бе предупредил Арчи. Участниците в надпреварата за купа „Уайтуей“ така нарастваха, че спомагателните вагони не можеха да си намерят място на релсите. Щеше да е изключително трудно да не изостават от самолета на Джозефина, за да я пазят, дори с помощта на автомобилните патрули, които предложи Арчи.

Ами ако Бел заеме „висока позиция“? Със собствен самолет ще може да следи надпреварата отвътре. Щеше да наблюдава Джозефина от въздуха и предварително да разположи мъже при релсите и панаирните поляни или състезателни писти, на които щяха да кацат летците.

Даниела ди Векио имаше нужда от пари, за да докаже, че мястото й не е в „Райдър“.

Айзък Бел имаше нужда от бърз самолет. Купи нейния.

— Даниела пише, че трябва да дойда с вас, господин Бел.

— И да носиш самолета ми — допълни Бел ухилен.

Разглобена на части, машината приличаше на водно конче в клетка.

— И да ви науча да го управлявате?

— Още щом те настаня в първокласен вагон.

— Но аз самият не знам как се пилотира. Аз съм само механик.

— Нямай грижи за това. Само се погрижи да работи и ми покажи пулта. Колко ще ти отнеме да го сглобиш?

— Един ден с добър помощник. Карал ли сте някога летяща машина?

— Карам „Локомобил“ със скорост сто и петдесет километра в час. Карал съм състезателен мотоциклет „В-Туин Индиън“, локомотив и стоманена турбинна яхта, строена от самия сър Чарлз Алджернън Парсънс. Мисля, че ще схвана бързо.

— Локомотивите и стоманените яхти не се отделят от земята, господин Бел.

— Затова толкова много искам да пробвам! Довършѝ си обяда и махнѝ на Даниела за довиждане. Гледа от четиринадесетия прозорец отляво на втория етаж. Не може да маха иззад решетките, но те вижда.