Клайв Къслър - Арктическо течение

— Ами да, няма. Те си се придържат към разписанието. Може да е товарен.

— Ще видим какъв е, като се приближи — каза Дърк.

Съмър обърна корабчето срещу течението, а Тревър пусна котвата от носа, за да останат на място. Дърк нагласи дихателния си апарат и колана с тежестите и се прехвърли през борда.

Беше времето между прилива и отлива и Дърк с облекчение установи, че течението почти не се усеща. Доплува до носа на корабчето, хвана веригата на котвата и се спусна покрай нея до дъното.

Студената зелена вода постепенно погълна светлината от повърхността и той щракна фенерчето на качулката си. От тъмнината изплува кафявото каменисто дъно, осеяно с морски таралежи и морски звезди. Той провери, че дълбочината е трийсет метра, и се увери, че може да се движи спокойно. После пусна веригата на котвата и направи широк кръг, за да намери нещото, което бяха наблюдавали със сонара.

Беше наистина тръба, метална, с диаметър около петнайсет сантиметра и доколкото Дърк можеше да прецени, бе положена на дъното скоро, защото по гладката й повърхност нямаше нито водорасли, нито други напластявания. Той доплува до котвата, привлече я до тръбата и я закрепи в някакви камъни. После последва тръбата към по-дълбоки води и след двайсетина метра откри отворения й край. На дъното, около отвора, се беше образувал малък кратер и Дърк забеляза, че около него няма никакъв морски живот.

Обърна се и проследи тръбата в обратната посока; навлезе в по-плитки води и накрая стигна до съединението, в което се включваха и другите тръби. Една по-дебела, почти двайсет и пет сантиметрова, водеше към остров Гил. Дърк заплува над нея и стигна до едно коляно, откъдето продължи на север на дълбочина около десет метра. По-нататък тръбата бе частично зарита — точно затова бе невидима за сонара. Той плува над нея още няколко минути и реши да се откаже, тъй като запасите му от въздух започваха да намаляват. Докато се обръщаше, усети някакво боботене. Звукът беше силен и плътен, но във водата не можеше да прецени откъде точно идва. Забеляза обаче, че пясъкът започва да пада от повърхността на тръбата. Сложи ръката си върху нея и усети вибрации. Изведнъж всичко му стана ясно и той бързо заплува към съединението на тънките тръби.

На борда на корабчето Съмър погледна часовника си и отчете, че Дърк е под водата вече почти трийсет минути. Обърна се към Тревър, който, облегнат на перилото, й се любуваше, и каза:

— И на мен ми се иска да можехме да останем тук повече.

— Знам, че бързате — отговори той. — Но пък аз трябва да ида до Ванкувър, за да подам доклад за експлозията и да видя могат ли да ми подменят корабчето. Това ще ми отнеме няколко дена, пък и повече, ако се поразтакавам — добави с усмивка. — Дали пък да не дойда да те видя в Сиатъл?

— Ще ти се разсърдя, ако не го направиш — засмя се тя. — Пък и е само три часа с влака.

Тревър понечи да отговори, но забеляза нещо във водата над рамото на Съмър. Издигащи се мехурчета на двайсетина метра от корабчето. Той се вгледа в тях и в същия миг Съмър му посочи други излизащи мехурчета близо до носа. Започнаха да оглеждат водата наоколо и откриха пет-шест подобни изригвания на различни места около корабчето.

Издигащите се мехурчета прераснаха във вряща стихия, от която струяха бели облачета пара. Парата бързо се сгъстяваше, уголемяващи се облаци бяла мъгла се издигаха от дълбините и се разпростираха по повърхността. След секунди образуваха около корабчето кръгла стена и Съмър и Тревър останаха нейни пленници.

— Дяволският дъх! — ахна Тревър.

Дърк бързо плуваше покрай основната тръба. Макар видимостта да беше лоша, той усещаше силната турбуленция във водата и чувстваше, че в емисиите от тръбата има нещо опасно. В съзнанието му изплува образът на „Вентура“ и мъртвия й екипаж. Замисли се за Съмър и Тревър и размаха плавниците още по-силно въпреки увеличаващото се парене в дробовете.

Стигна до съединението на тръбите и веднага зави наляво, като следваше по-тънката тръба, на която беше попаднал, когато се гмурна. Вече чуваше свистенето на мехурчетата, които се освобождаваха под високо налягане. Мина над тръбата и видя веригата на котвата. Стрелна се към повърхността и излезе точно под носа на корабчето, като се ориентираше по веригата.

Подаде глава на повърхността и изпита чувството, че е сред лондонската мъгла. Плътен бял воал се издигаше над водата. Като държеше лицето си надолу, той преплува покрай корпуса до кърмата и стъпи на стълбичката, която Съмър бе спуснала от перилото. Надигна се над долното стъпало колкото да погледне. Белият облак се носеше над палубата и забулваше кабината.