Клайв Къслър - Арктическо течение

Бю и Кейс изтичаха до ръба на леда, хванаха Куинлън за ръцете и отчаяно го задърпаха, но той се показа само няколко сантиметра и отново пропадна. С просмуканите си дрехи и ботуши Куинлън, който иначе беше със среден ръст, сега тежеше към сто и петдесет килограма. Бю и Кейс разбраха грешката си, затова започнаха да го плъзгат, докато накрая не го измъкнаха целия.

— Трябва да го махнем от тоя вятър — викна Бю, вдигна глава и се огледа за някакво прикритие. Всички останки от лагера, дело на човешка ръка, бяха отнесени и се виждаше само малка смачкана част от бараката за складиране, която сега се отдалечаваше върху леден отломък с големината на лек автомобил.

— Изринатият сняг покрай пистата — сети се Кейс и посочи.

Куинлън беше натрупал покрай пистата няколко големи купчини сняг и макар по-голямата част от временното летище да липсваше, Кейс имаше право. Една висока купчина бе само на петдесетина метра от тях.

Повлякоха Куинлън за ръцете като чувал картофи. Добре знаеха, че е на косъм от смъртта, но ако искаха да му дадат дори минимален шанс за оцеляване, трябваше да го махнат от поривите на вихрушката с температура минус 30 градуса. Като пъшкаха и се потяха въпреки студа, извлякоха Куинлън до триметровата снежна могила, която спираше най-злите пориви на силния западен вятър.

Бързо смъкнаха мокрите дрехи на Куинлън — те вече бяха замръзнали — и го разтриха със сняг, за да премахнат и останалата влага. После увиха главата и тялото му със сухите си канадки. Куинлън беше посинял и трепереше неудържимо, но все още беше в съзнание, което означаваше, че има шанс да оцелее. Изкопаха дупка в купчината сняг, натикаха в нея първо Куинлън и после изпълзяха покрай него с надеждата да споделят телесната си топлина с другаря си.

Бю надникна от жалкото им прикритие и видя, че водният пролив между убежището им и здравата ледена покривка се е разширил. Вече бяха на плаващ леден блок, бавно поел пътя си към Бофортово море. На всеки няколко минути ученият чуваше дълбок грохот, когато леденият блок се удряше в по-малки отломки, и си даваше сметка, че е само въпрос на време, преди собственото им ледено убежище да бъде разтрошено на парченца и тримата да бъдат погълнати от морето.

Ако никой не научеше за критичното им положение, за тях нямаше надежда. Разтреперан в жестокия студ, Бю се замисли за безмилостния сив кораб, който ги беше покосил така неочаквано и безпричинно. Колкото и да се мъчеше, замръзналият му ум не можеше да осмисли тази брутална постъпка. Като тръсна глава, за да прогони призрачния образ на престъпния плавателен съд, той погледна другарите си с тъга и съчувствие и зачака смъртта да дойде и за тримата.

Радиосигналът беше с лошо качество и еднократен. Множеството опити на радиста на „Нарвал“ да потвърди съобщението бяха посрещнати с пълно мълчание.

Капитан Стенсет прочете съобщението, надраскано на ръка от радиста, поклати глава и го погледна отново.

— „Мейдей, мейдей. Тук Лаборатория за проучване на ледовете 7. Лагерът ни се разпада…“ — четеше той на глас. — Само това ли получи?

Радистът кимна и Стенсет се обърна към кормчията.

— Пълен напред със скоростта за аварийни случаи. Дай наляво, курс нула-едно-пет. — После погледна помощник-капитана. — Искам приблизителните координати на лабораторията. И качи още трима наблюдатели на мостика.

Наведе се над рамото на радиста.

— Уведоми местните щатски и канадски брегови служби за подадения сигнал и им кажи, че имаме грижата. Предупреди и останалите съдове наоколо, ако има такива. Гън и Джордино също да дойдат на мостика.

— Сър, най-близката брегова служба е канадска, в Туктояктук. Това е на повече от триста километра.

Стенсет се загледа в силния сняг, който се блъскаше в люковете на мостика. Какво ли им беше на хората в лагера?

— Тогава значи ангелът им спасител трябва да е и вълшебник — изсумтя накрая.

„Нарвал“ беше проектиран за максимална скорост от четиридесет и три километра в час, но дори с пълна газ трудно би достигнал повече от двайсет и два в това бурно море. А точно сега бурята беше в кулминацията си и ветровете вееха с повече от сто и десет километра в час. Морето представляваше бясна стихия с десетметрови вълни, които люшкаха и подмятаха кораба като коркова тапа. Кормчията притеснено следеше показанията на автопилота и очакваше уредът да излезе от строя заради постоянните корекции, които трябваше да се добавят, за да се задържи корабът в посока североизток.