Клайв Къслър - Арктическо течение

— Каква е температурата на водата?

— Надмина 22 градуса и още се качва. Поздравления, шефе, току-що си купи термален отвор.

Джордино кимна доволно и каза:

— Отбележи къде се намираме. После бързо пробваме с детектора на минерали, преди Руди…

Радиото изведнъж изпращя и отекна напрегнат глас:

— „Нарвал“ вика „Блъдхаунд“… „Нарвал“ вика „Блъдхаунд“. Моля, изплувайте незабавно. Вълнението е три метра и нараства още. Повтарям, нареждам да изплувате незабавно.

— … преди Руди да ни е извикал горе — довърши изречението на Джордино Далгрен.

Джордино се захили.

— Правило ли ти е впечатление, че гласът на Руди се вдига с няколко октави, когато е изнервен?

— Последния път, като го видях изнервен, разписваше ведомостта за заплатата ми — отвърна Далгрен.

— Е, нали все пак не искаме да издраскаме боята на новата си хубавица в тия камънаци. Да съберем няколко бързи проби и да изплуваме.

Далгрен изпрати радиограма на Гън, после се зае с пулта на изкуствената ръка на „Блъдхаунд“. Джордино насочи апарата към купчинка скални буци с големината на грейпфрут и издигна антената на сензора над нея. Като използваше стоманената изкуствена ръка като метла, Далгрен побутна няколко парчета в коша под сензора. Бордовите компютри бързо определиха плътността и магнитните свойства на образците.

— Съставът им е вулканичен и това обяснява наличието на пироксен. Също и манган и желязо. Освен това се отчитат никелов, платинен и меден сулфид — каза Далгрен.

— Наистина е многообещаващо начало. Запази данните в паметта на компютъра. Ще накараме момчетата от лабораторията да разтрошат пробите, за да видим доколко верни са показанията на сензора. След като бурята отмине, можем да проучим обекта изцяло.

— Изглежда добър.

— Все още съм малко разочарован, драги ми тексасецо. — Джордино поклати глава и въздъхна театрално.

— Че няма злато ли?

— Да, че няма злато. Предполагам, че най-доброто, което мога да направя, е да се покажа на повърхността с фалшиво златно кюлче.

За досада на Далгрен смехът на Джордино ехтя през повечето време, докато „Блъдхаунд“ се издигаше.

Бофортово море кипеше от четириметровите вълни и почти ураганния вятър и „Блъдхаунд“ наистина имаше проблеми с качването на „Нарвал“ — стоманените й бордове се блъскаха силно във възглавниците по ръбовете на платформата.

— Това, което едва не смачкахте, е подводница за десет милиона долара — изсумтя Гън на Джордино, щом двамата с Далгрен влязоха в командния център. — Знаете, че нямаме право да пускаме и прибираме апарата в такова време.

Като че ли за потвърждение на думите му корабът се разтресе невероятно силно.

— По-спокойно, Руди — лъчезарно се усмихна Джордино и запрати по него едно от мокрите камъчета.

Заместник-директорът на НАМПД инстинктивно го хвана. Пръски изцапаха ризата му.

— Намерили сте нещо, така ли? — попита той. Веждите му се сключиха, докато оглеждаше камъчето.

— И то какво! — отвърна Далгрен. — Попаднахме на термични отклонения и Ал докара апарата до самия отвор. Сладка цепнатина от километър и половина, от която се излива гореща супа с много топчета.

Изражението на Гън омекна.

— Най-добре ще е да сте открили нещо свястно, след като излизате толкова късно. — Очите му станаха като на дете в сладкарница. — Видяхте ли някакви признаци за находище?

— Да, и то доста голямо — отвърна Джордино. — Мярнахме само част, но то, изглежда, заема широка площ.

— А сензорите? Как се държа „Блъдхаунд“?

— Ами… виеше като койот при пълнолуние — отговори Далгрен с усмивка. — Сензорите отчетоха над тринайсет елемента.

— Разбира се, лабораторният анализ ще покаже доколко уредите на „Блъдхаунд“ са отчели верни резултати — добави Джордино. — Според сензорите парчето в ръката ти е тъпкано с манган и желязо.

— По дъното сигурно се въргалят достатъчно такива елементи, за да се купят още хиляда блъдхаунда, Руди — подхвърли Далгрен.

— Сензорите показаха ли наличието на някакво злато? — попита Гън.

Джордино извъртя очи към тавана и изпъшка:

— Ти да не ме мислиш за цар Мидас бе?

Пролетната буря, както става обикновено, не обхващаше голяма площ, но докато напредваше на югоизток по Бофортово море, удряше със силата на боксьор тежка категория. Яростните пориви на вятъра със скорост над сто километра в час подреждаха падащия сняг в хоризонтални плоскости и превръщаха снежинките в твърди ледени парченца. Вихрушките спускаха тъмни пердета върху белия лед и арктическият север се превръщаше в епицентър на истинска диващина.