Клайв Къслър - Арктическо течение

— Извинявай, но не съм убедена, че схванах какво ми обясняваш — каза Лорън между две хапки.

Лиза се обърна към прозореца, в който трептяха светлинните от отсрещния бряг на реката.

— Убедена съм, че с помощта на моя катализатор може да се построи съоръжение за изкуствена фотосинтеза с голяма производителност.

— А дали би могло да се разрасне до промишлени измерения? — попита Пит.

Лиза кимна.

— Убедена съм, че може. Нужна е само малко светлина, родий и рутений.

— Значи твърдиш, че можем да изградим устройство, което да преработва въглеродния двуокис в друго, безвредно вещество — каза Лорън. — И че процесът може да се приложи към електростанциите и останалите промишлени замърсители?

— Да, такава е перспективата. И не само това.

— Какво искаш да кажеш?

— Могат да се построят стотици предприятия. Колкото до намаляването на въглерода, процесът може да се сравни с поставяне на цяла борова гора в кутийка.

— Тоест става дума за реално намаление на въглеродния двуокис в атмосферата — заключи Пит.

Лиза отново кимна.

Лорън грабна ръката й, стисна я и прошепна невярващо:

— Тогава… ти си открила решението за глобалното затопляне!

Лиза погледна стеснително пая си и кимна.

— Процесът е стабилен. Има още работа, но не виждам защо да не проектираме голямо предприятие за изкуствена фотосинтеза и да го построим за няколко месеца. Ще ни трябват само пари и политическа подкрепа.

— Но нали изслушването беше днес? — каза Лорън. — Защо доктор Максуел не спомена нищо за това?

— Още не съм му казала — тихо отвърна Лиза, гледаше папратта. — Направих откритието само преди няколко дена. И естествено, то доста ме развълнува. Асистентът ми ме убеди да не казвам на доктор Максуел преди изслушването, преди да сме сигурни в резултатите. Пък и двамата се страхувахме от медийния шум, който ще последва.

— Имате право за това — съгласи се Пит.

— Значи все още се колебаеш за резултатите? — попита Лорън.

Лиза тръсна глава.

— Получихме едни и същи резултати цели десет пъти. За мене няма никакво съмнение, че катализаторът работи.

— Тогава е време да се действа — отсече Лорън. — Кажи на Максуел утре, а аз ще ви подкрепя с безобидни въпроси от страна на публиката. А после ще се опитам да ни уредя среща с президента.

— С президента? — Лиза се изчерви.

— Абсолютно! Ще ни трябва президентско разрешение за спешния строеж — поне докато не се уреди въпросът за извънредно финансиране на проекта. А щом решението на въпроса е в ръцете ни, той без съмнение ще действа незабавно.

Лиза замълча, явно развоят на събитията й дойде в повече. Накрая обаче кимна и каза:

— Права си, разбира се. Ще го направя. Утре.

Пит плати сметката и се качиха в колата. По обратния път предимно мълчаха, тъй като си мислеха за важността на откритието на Лиза. Когато Пит спря пред къщата й в квартал Александрия, Лорън също слезе и прегърна старата си приятелка.

— Гордея се с това, което си направила. Помниш ли, шегувахме се как ще променим света. А сега ти наистина го промени.

— Благодаря ти, че ми вдъхна смелост да продължа — отвърна Лиза. — Лека нощ, Дърк.

— Лека нощ. Утре сутринта ще донеса доклада за океанския въглерод.

Лиза се прибра, Лорън се качи в колата, Пит включи лоста за скоростите на първа, потегли и попита:

— В Джорджтаун или в хангара?

Тя притисна рамо до неговото.

— Тази нощ в хангара.

Пит се усмихна и подкара към летище „Рейгън“.

Макар да бяха женени, те все още държаха отделните си жилища. Лорън харесваше голямата си градска къща в Джорджтаун, но все пак прекарваше повече време в жилището на Пит.

Навлязоха в района на аерогарата и Пит пое по един прашен страничен път, мина през охранявана електрическа порта и накрая спря пред слабо осветен хангар, който изглеждаше изоставен от десетилетия. Набра кода си върху един безжичен предавател и страничната врата на хангара се плъзна настрани. Десетки тавански лампи се включиха и осветиха нещо, което можеше да се оприличи единствено на музей на транспорта. Десетки съвършено лъснати стари автомобили бяха грижливо подредени в центъра. До едната стена върху релси стоеше царствен железопътен вагон „Пулман“. Имаше старинна ръждясала моторница с примитивен външен двигател, наклонена на една страна, и разнебитена полунадуваема лодка.

Пит вкара колата в хангара и фаровете й осветиха два самолета по-навътре. Единият беше стар тримоторен „Форд“, а другият — лъскав „Месершмит МЕ-162“ от Втората световна война. Самолетите, както и много от колите в колекцията, бяха спомени от отминали приключения. Дори моторницата и лодката разказваха история за опасност и загубена любов; Пит ги пазеше от сантиментални подбуди, за да му напомнят за нетрайността на живота.