Клайв Къслър - Арктическо течение

— Капитане, машинното отделение е напълно наводнено и части от кърмата са отпрани! Водата вече е достигнала и предния трюм. Невъзможно е да се спре.

Стенсет кимна и попита:

— Има ли пострадали?

Инженерът посочи един намръщен мъж с набързо превързана ръка.

— Готвачът си счупи ръката при удара. Всички останали са добре.

— Двама липсват! — каза Стенсет, след като набързо преброи хората около себе си.

— Далгрен и Роджърс, електротехникът. Отидоха да спуснат спасителната лодка.

Стенсет кимна и каза високо:

— Налага се да изоставим кораба. Всички на палубата, веднага. Ако не можем да използваме спасителната лодка, ще си послужим с аварийните надуваеми лодки при левия борд. Побързайте.

Изведе хората си от камбуза и видя, че водата вече се е качила до съоръженията над нивото на палубата. Ускори крачка и излезе на мразовитото открито пространство на предната палуба, като се опитваше да запази равновесие, защото тя се накланяше все повече. Веднага видя Далгрен и Роджърс, които се мъчеха да спуснат четириметровата спасителна лодка с ръчната лебедка. Острият ъгъл, под който се бе издигнала палубата обаче им пречеше. Далгрен псуваше като хамалин.

Стенсет и няколко моряци изтичаха да им помогнат и след няколко минути екипажът бързо се прехвърли в лодката.

Готвачът беше последният преди Стенсет. Излязъл беше лек вятър, който разкъсваше мъглата, но и увеличаваше вълнението.

Докато се отдалечаваха, носът на тюркоазния кораб се издигна високо в нощния въздух в борба срещу силите на гравитацията. След това, с дълбок стон, „Нарвал“ потъна в черната вода сред стотици мехурчета и изчезна в дълбините.

Стенсет огледа екипажа си и въпреки обзелия го лют гняв изпита известно облекчение. Цяло чудо беше, че никой не бе загинал при удара и че всички бяха успели благополучно да се качат в лодката. Потръпна при мисълта колко ли щяха да са жертвите, ако Пит не бе оставил повечето моряци и учени в Туктояктук.

— Забравих проклетите камъни… — изсумтя Далгрен. — От термалния отвор. Руди нали ги донесе на мостика.

— По-добре се радвай, че ти отърва кожата — отвърна Стенсет.

— Откровено казано, мечтата на живота ми не е да плувам из Арктика в гумена лодчица. — И добави по-тихо: — Ама тия типове изобщо не се шегуват, нали?

— Мисля, че играят на живот и смърт за рутения. — Стенсет вдигна глава и се опита да чуе някакви звуци от ледоразбивача. Заглъхващо боботене го увери, че той се отдалечава.

— Сър, има едно малко селище, Йоа Хейвън, в югоизточния край на остров Кинг Уилям — обади се кормчията. — На сто и петдесет километра оттук. За съжаление е най-близкото цивилизовано място на картата.

— Горивото би трябвало да ни стигне до острова. След това обаче трябва да вървим пеша — отвърна Стенсет. Обърна се към Далгрен: — Ти успя ли да изпратиш съобщение до Пит?

— Казах им, че потегляме, но захранването прекъсна, преди да ги предупредя, че ни нападат. След малко трябва да излязат на повърхността.

— Да ги намерим в тази мъгла е почти невъзможно. Ще се опитаме все пак, но после трябва да поемем към брега и да потърсим помощ. Не бива да рискуваме при този засилващ се вятър.

Далгрен кимна. Пит и Джордино всъщност едва ли бяха по-зле от тях.

Когато получиха краткото съобщение от Далгрен, че „Нарвал“ напуска позицията си, Пит и Джордино още оглеждаха корабната камбана.

Разкритието, че потъналият кораб е „Терор“, всъщност донесе на Пит известно облекчение. След като нямаше никакви свидетелства, че на борда има рутений, все още имаше някаква надежда. Инуитите би трябвало да са получили рудата от „Еребус“ и навярно само на него можеше да се открие тайната на редкия минерал. Оставаше неразрешен въпросът къде е свършил пътя си „Еребус“. Пит знаеше, че двата кораба са изоставени едновременно, така че бе възможно и да са потънали близо един до друг. Беше сигурен, че ако разширят обсега на търсене, ще открият и втория кораб.

— „Блъдхаунд“ до „Нарвал“, започваме изкачването — предаде по радиото Джордино. — Как сте там горе?

— В момента потегляме. Ще се свържа с вас след малко. Край.

Това бяха последните думи, които чуха от Далгрен. Но вече беше време да изплуват. Пит изключи външните светлини и сензорите, за да пести енергия, а Джордино изключи бордовите компютри, отпусна се в седалката, скръсти ръце, затвори очи и измърмори:

— Събуди ме, когато дойде време да отворим люка за свеж въздух.