Клайв Къслър - Арктическо течение

След постигане на независимостта от колониалните сили през 1783 година Канада и Съединените щати бързо се превръщат в добронамерени съседи и съюзници. И все пак сянката на недоверието никога не е изчезвала напълно. През 20-те години на XX век военното ведомство на САЩ разработва стратегически планове за нахлуване в Канада като част от хипотетична война срещу Великобритания. Червеният план за война, както го наричат, включва сухопътно нападение срещу Уинипег и Квебек, както и военноморска атака срещу Халифакс. За да не останат по-назад, канадците създават Защитен план №1, който да противодейства на американците. Олбъни, Минеаполис, Сиатъл и Грейт Фолс в Монтана са набелязани като места за изненадваща атака с надеждата, че канадците ще спечелят малко време, докато дойдат британските подкрепления.

Времето и развитието на техниката променят значително света от 20-те години насам. Великобритания вече не е защитник на Канада, а военната мощ на САЩ ги превръща в безспорно доминираща сила.

Макар че изчезването на „Нарвал“ ядоса президента, това едва ли беше достатъчно основание за агресия. Поне засега. Така или иначе подготовката на сухопътно нападение би отнела седмици, ако се стигнеше дотам, а той искаше бърз и изчерпателен отговор до четиридесет и осем часа.

Планът за нападение, ако съдбата на пленниците останеше неизвестна, беше прост, но все пак мъчителен. Военноморските сили на САЩ щяха да блокират Ванкувър на запад и река Сейнт Лорънс на изток и да ликвидират външнотърговските връзки на Канада. Бомбардировачите стелт щяха да нанесат първия удар, насочен срещу канадските въздушни бази в Колд Лейк, Албърта и Баготвил, Квебек. Екипи от специалните части щяха да наблюдават главните канадски водноелектрически централи, за да спрат възможните опити за износ на електроенергия. По-нататък със специален удар щеше да бъде завзето газовото находище Мелвил.

Секретарят по отбраната и генералите твърдяха, че канадците не биха могли да отговорят кой знае колко сериозно. Под заплахата от продължителни въздушни удари щеше да им се наложи да освободят пленниците и да започнат преговори за отваряне на Северозападния проход. Все пак всички бяха съгласни, че няма да се стигне до това, канадците само щяха да бъдат предупредени какво би станало, ако не се съобразят с двайсет и четири часовия краен срок. Нямаше да имат друг избор, освен да приемат условията.

Имаше обаче един проблем, който ястребите от Пентагона не вземаха под внимание. Канадското правителство нямаше никаква представа какво се е случило с екипажа на „Полярна зора“.

Пленен в потъващия си железен ковчег, екипажът на „Полярна зора“ би искал да има на разположение поне още двайсет и четири часа. Перспективите му за оцеляване обаче се свеждаха до минути.

Досега прогнозите на Мърдок се бяха оказали верни. Шлепът продължаваше да се пълни и от наводнения склад 4 водата започна да прелива и в склад 3. Тежестта потапяше кърмата още повече, а от това нарастваше и притокът на вода. В малкия преден склад палубата зловещо се накланяше под краката на хората, а шумът на прииждащата вода се чуваше все по-наблизо.

Един от командосите на Роман, задъхан от изкачването по стълбите, се появи откъм кърмата и докладва:

— Капитане! Водата вече залива склад две.

— Благодаря, ефрейтор — отвърна Роман. — Седни да си починеш. Повече огледи няма да има.

После се обърна към Мърдок и попита тихо:

— Когато шлепът започне да потъва, вратата ще се откачи ли от пантите?

Мърдок завъртя глава.

— Шлепът със сигурност ще е потънал, преди водата да стигне до нас. А това означава, че отдолу ще се образуват въздушни джобове, които ще се увеличават с потъването на кораба. Доста вероятно е да откъснат вратата от пантите… но вече ще сме на сто и петдесет метра под водата.

— И все пак е възможност — прошепна Роман.

— За какво? — възрази Мърдок. — Човек не може да изтрае и десет минути в тия води. — Преодоля раздразнението си и продължи: — Добре, дай на хората някаква надежда. Ще ти кажа, когато реша, че тази черупка всеки момент ще потъне, за да събереш хората на трапа. Поне ще има какво да ги крепи по пътя към отвъдното.

Застаналият до вратата Бохоркес ги чу, после отново започна да бие с чука по бравата, макар отдавна да му беше ясно, че това е глупаво — чукът не представляваше нищо пред закалената стомана. Часовете удряне бяха направили само малка резка. Трябваха му още часове, ако не и дни, за да изкърти бравата.