— Какъв идиот съм! — изръмжа Зак. — Не съм гледал където трябва.
А отговорът беше пред очите му. Тесният воден път, който разделяше Западния от Източния остров, преди сто и петдесет години явно е бил замръзнал. Инуитската карта всъщност изобразяваше двата острова, нарисувани като един. А това изместваше находището на рутения с почти три километра по на изток, отколкото бе изчислявал.
Изпи бърбъна и си легна обнадежден. Не всичко беше загубено и мината за рутений може би си беше на мястото. Трябваше да е така. Доволен от заключението си, той върна мислите си към по-належащите неща. Първо трябваше да реши как да постъпи с Пит и кораба на агенцията.
Силният западен вятър най-после утихна и вълните почнаха да намаляват. Спусна се сива мъглица, каквато често се среща по тия места през пролетните и летните месеци, температурата се повиши и екипажът почна да се шегува, че ще грейне слънце и ще трябва да ходят голи до кръста.
Пит се радваше, че времето се е укротило достатъчно, за да спуснат батискафите без риск. Вмъкна се в „Блъдхаунд“, седна на пилотското място и започна да проверява уредите. До него, на мястото на втория пилот, Джордино се захвана с други данни от предварителната документация. И двамата бяха по леки пуловери и се разтрепериха в студената кабина, която, разбира се, скоро щеше да стане гореща като баня от топлината на електросъоръженията и собствената им телесна топлина.
Пит вдигна глава към Джак Далгрен, който бе показал безизразното си лице от люка.
— Момчета, не забравяйте, че акумулаторите бързо се изтощават в такъв студ. Намерете ми камбаната му и може да ви оставя лампите светнати.
— Ти остави лампите светнати, пък от благодарност може и да те оставя на работа — изсумтя Джордино.
Далгрен се захили, после затвори люка и завъртя винта му. След няколко минути с помощта на малкия кран повдигна батискафа от палубата и го премести в средата на ярко осветената платформа за влизане под вода. Пит даде знака за спускане отвътре и жълтата подводница с форма на пура започна пътя си надолу.
Морското дъно беше на повече от триста метра дълбочина, така че на „Блъдхаунд“ му трябваше почти четвърт час да го достигне. Пред широкия наблюдателен люк сиво-зелената вода постепенно се превръщаше в черна, но Пит изчака да се спуснат на повече от двеста и петдесет метра, преди да запали мощните външни прожектори.
Джордино потърка зиморничаво ръце и погледна Пит като страдалец.
— Казвал ли съм ти, че имам алергия към студа?
— Поне хиляда пъти.
— Гъстата италианска кръв на майка ми просто не тече както трябва във вените ми в тоя хладилник.
— Според мене твоята кръв има повече допирни точки със страстта ти към пурите и пикантната пица, отколкото с майка ти.
Джордино го изгледа с благодарност, че го е подсетил, извади една пура от джоба си и я захапа. После разгъна разпечатка от сонограмата на потъналия кораб и попита:
— Какъв ни е планът за действие, когато стигнем обекта?
— Мисля, че имаме три задачи — започна Пит, който вече беше обмислял операцията. — Първата и най-очевидната е да се опитаме да разпознаем потъналия кораб. Знаем, че „Еребус“ е играл някаква роля за рутения, получен от инуитите. Не ни е известно дали това е в сила и за „Терор“. Ако корабът е „Терор“, на борда му спокойно може да няма нищо, свързано с нашия въпрос. Втората ни цел е да проникнем в склада и да проверим има ли там някакви съществени количества от минерала. Третата ни цел е най-трудната: да потърсим корабния дневник, ако той още съществува, в капитанската каюта или в каюткомпанията.
— Прав си — съгласи се Джордино. — Дневникът на „Еребус“ би бил най-ценната ни находка. Там със сигурност ще е отбелязано къде са открили рутения. Макар че ми изглежда прекалено оптимистично да се надяваме, че може да се е запазил непокътнат.
— Така е, но не е невъзможно. Дневникът трябва да е бил солидна книга, подвързана с кожа и съхранявана в скрин или в специален шкаф. В тази студена вода би могъл поне да остане цял. А после, после вече специалистите ще определят дали може да се реставрира и разчете.
Джордино погледна дълбокомера.
— Наближаваме триста метра.
— Прекратявам спускането — съобщи Пит и нагласи контрола на баласта. Спускането им стана съвсем бавно и след минути под тях се появи гладкото каменисто дъно. Пит се зае с механизмите за хоризонтално придвижване и премести батискафа напред, само на метър от дъното.
Читать дальше