Клайв Къслър - Арктическо течение

Вечерта се спусна над пролива Виктория и гъста ледена мъгла полази по „Оток“. „Нарвал“ отдавна не се виждаше с просто око и Зак го потърси на радарния екран; откри го в единия му ъгъл. Капитанът крачеше напред-назад по мостика — беше се отегчил от принудителното задържане на кораба през последните няколко часа.

Нямаше и следа от отегчение по лицето на Зак обаче. Напротив, то изглеждаше странно напрегнато. Както в миговете преди нечие убийство, той беше нащрек и всичките му сетива работеха отлично. Макар да беше убивал много пъти, никога не го бе правил в такъв мащаб. Казваше си, че това е тест за майсторлъка му, и от това кръвта му течеше по-бързо. Изпълваше го чувство за непобедимост, подсилено от доказания факт, че той винаги остава на върха.

— Докарай ни на осем километра от „Нарвал“ — нареди накрая на капитана. — Без да привличаш внимание към нас.

Капитанът обърна кораба и прикачения шлеп на юг. Подпомогнат от течението, ледоразбивачът се нуждаеше от съвсем малко повече енергия, отколкото при празен ход, за да преодолее разстоянието за по-малко от час.

— Поддържана дистанция осем километра — докладва капитанът.

Зак погледна мрака зад люка.

— Приготви се да отвържеш шлепа, когато ти наредя.

Капитанът се опули, като че ли гледаше луд човек.

— Какво казахте?

— Чу ме. Ще освободим шлепа.

— Но той струва десет милиона долара! В тази мъгла и при силното течение никога няма да можем да го закачим пак. Пък и той ще си разпори корпуса в някой леден къс или ще се блъсне в островите. При всяко положение господин Гоайет ще ми види сметката за това.

Зак поклати глава и се усмихна.

— Шлепът няма да стигне особено далече. Колкото до Гоайет, припомни си подписаното писмо с пълни правомощия за мене, докато съм на кораба, което ти дадох в Куглуктук. Повярвай ми, той ще приеме това за ниска цена за елиминиране на проблем, който иначе би му коствал стотици милиони. Освен това — добави със заговорническа усмивка — морската застраховка не е ли точно за такива случаи?

Капитанът неохотно нареди на моряците да отидат при въжетата на кърмата, а Зак отиде в каютата си и се върна с кожената чанта. По негова команда капитанът промени посоката и дебелите въжета се отпуснаха и паднаха във водата. Моряците освободиха заключващия механизъм и с отвращение загледаха как въжетата се плъзгат по кърмата и изчезват в черната вода.

Когато на мостика дойде сигналът, че всичко е готово, капитанът нагласи кораба до десния борд на шлепа по указания на Зак. Мъглата продължаваше да се сгъстява. Зак бръкна в чантата си, извади високочестотен радиопредавател и излезе на площадката на мостика. Издърпа малка антена, включи апаратчето и веднага натисна бутона за предаване.

Радио сигналът задейства скрития в кърмата на шлепа детонатор и зарядът се взриви.

Експлозията не беше нито шумна, нито внушителна, само глухо изпукване, което проехтя в шлепа и бе последвано от облаче дим, надигнало се от задната палуба. Зак погледа само няколко секунди, после прибра радиото в чантата и се върна в топлия мостик.

— Не ми е приятно, че цапам ръцете си с кръвта на тези хора — промърмори капитанът.

— Нещо не си разбрал, капитане. Загубата на шлепа стана изцяло случайно.

Капитанът го изгледа ужасено.

— Всичко е съвсем просто — продължи Зак. — Ще запишеш в дневника и ще докладваш на пристанищните власти, че американският изследователски кораб по недоглеждане се е сблъскал с нашия шлеп в мъглата и двата са потънали. Ние, разбира се, се досетихме навреме да откачим въжетата и затова не пострадахме. За съжаление във водата не открихме нито един оцелял от кораба на НАМПД.

— Но корабът на НАМПД не е потънал — възрази капитанът.

— Спокойно — озъби се Зак. — Ще потъне.

На триста метра под повърхността изминалият час беше едно от най-големите разочарования за Пит и Джордино. Докато насочваше автомата по долната палуба, Джордино изведнъж установи, че той е спрял и не иска да върви напред. Проследи кабела и видя, че се е заплел в някакви боклуци в началото на камбуза. Нещата се влошиха още повече, когато изтласкващото устройство на автомата попадна в нанос тиня. Джордино трябваше да изчака десет минути видимостта да се подобри, за да освободи кабела.

Вътрешността на батискафа бе станала гореща и потта се стичаше по лицето на Джордино, докато той се мъчеше да изведе автомата от каютите и да го насочи по основния коридор към кърмата.