Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

— Прекрасно откритие, което по-нататък с удоволствие ще проуча по-обстойно — отвърна Ал Катиб. В очите му блесна алчност.

— О, съжалявам, но не нося картите — излъга Мария, без да й мигне окото. — Семейството ми притежава богата колекция от отомански артефакти, а картите бяха част от една по-голяма покупка. — Пропусна обаче да спомене, че всъщност са откраднати от един музей в Анкара.

— Това са исторически документи с изключителна стойност — каза палестинецът. — Мога ли да попитам каква е целта на разкопките?

Мария махна с ръка, сякаш въпросът е маловажен, и на свой ред попита:

— Успяхте ли да разширите отвора на канала?

— Да, направих точно това, което поискахте. Безшумно разширих отвора, след това прокопах почти двуметрова шахта и я замаскирах с храсти.

— Идеално — каза Мария, бръкна в поясната си чанта и измъкна плик с пачка израелски шекели. Ал Катиб се ококори, когато плъзна плика към него.

— Получавате премия за навреме свършената работа — обясни туркинята.

— Благодаря — избъбри палестинецът и бързо прибра плика.

Мария си изпи чая, стана и каза:

— Сега ни заведете на мястото.

Ал Катиб учудено си погледна часовника.

— Скоро ще се стъмни, но пък е пълнолуние и… — Видя обаче решителното изражение на туркинята и бързо даде заден ход. — Разбира се, щом желаете. С кола ли сте?

Излязоха от чайната и тръгнаха към автомобила под наем. Следвайки упътванията на Ал Катиб, Мария мина покрай южния край на Стария град, след това зави на север към долината Кедрон и древното мюсюлманско гробище. Спря колата зад някакъв рушащ се склад и слязоха, като еничаринът свали чанта с кирка и фенерчета.

Тръгнаха след палестинеца, който прескочи ниската стена и закрачи по виещата се из гробището прашна пътека. Нямаше никакви хора, но тримата се придържаха към отдалечената западна страна — възможно по-далече от джамията и страничния път на изток.

На изток от тях бе Маслиненият хълм с голямото еврейско гробище, няколко храма и градини. На запад се извисяваше високата стена, която заобикаляше Стария град. Над нея стърчеше първоначалният Храмов хълм, сега зает от ал Харам аш Шариф, или Благородното убежище. В центъра на тази свещена земя стоеше Куполът на скалата — висока сграда, която подслоняваше камъка, върху който Авраам щял да принесе сина си в жертва. В ислямската традиция този камък се смята за изходна точка на Мохамедовото посещение на небето по време на неговото нощно пътуване, белязано чрез отпечатъка на неговия крак върху камъка.

Ал Катиб стигна до простия паметник на някакъв обикновен емир, починал през шестнайсети век, зави наляво към една неравна линия гробове и се закатери по каменистия склон. Мария извади от чантата си фенерче, но не го запали, а продължи да се препъва в камъни и храсталаци.

— Стигнахме — прошепна най-после палестинецът и спря до два посърнали храста, зад които се виждаше купчина камъни.

— Тук е — обясни Ал Катиб и светна за миг към храстите. После нервно огледа хълма, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — От време на време в района има полицейски патрули — обясни притеснено.

Мария си сложи очилата за нощно виждане и огледа околността. В гробището под тях не се виждаха никакви признаци на живот.

— Няма никого — заяви тя.

Ал Катиб кимна, клекна и започна да отмества камъните. Мария нареди на еничарина да му помага. Заедно двамата бързо освободиха скрития вход — тясна, висока малко над метър и половина дупка.

— Тръбата всъщност е доста тясна — каза палестинецът на Мария и показа с ръце. — Трябваше доста да покопая.

Мария го погледна без съчувствие. Знаеше, че точно този отвор е просто разклонение на много по-сложно инженерно постижение. Под ръководството на Ирод преди две хиляди години римски инженери бяха построили поредица акведукти от далечните хълмове на Хеброн, за да докарат прясна вода в града и крепостта Антония, издигаща се на Храмовия хълм.

Насочи фенерчето си и светна. В дъното на изкопа се виждаше тесният отвор на водопровода.

— Добра работа сте свършили — каза Мария. — Но трябва да се изкопае още малко.

Взе кирката от еничарина и му я подаде.

Ал Катиб кимна с готовност — беше сигурен, че ще получи още пари, — и размаха кирката. Еничаринът влезе в прохода след него и с ръце в ръкавици започна да изхвърля пръстта и камъните, които се трупаха около краката на палестинеца. Мария остана на входа. След двайсетина минути кирката хлътна в стената и палестинецът осъзна, че е пробил отвор към някаква кухина, издърпа кирката и се наведе към дупката. Не можеше да види нищо, но то лъхна хладен въздух.