Клайв Къслър - Изгубената империя

Маркот му каза нещо на индонезийски или някой от местните диалекти. Старецът се усмихна, кимна и отвори вратата. Тримата влязоха вътре. Вътрешността на къщата беше разделена на три: гостна с четири пластмасови стола и картонена масичка, спалня с баня и кухня. Думади ги покани с жест да седнат.

Маркот представи Сам и Реми и обясни, че са дошли в Палембанг да научат повече за Орисага. Думади му отвърна.

— Иска да знае защо се интересувате — преведе Маркот. — Тук много старателно пазят историята на семейството си, дори петстотин години по-късно. Почитта към предците е дълбоко запечатана у индонезийците.

Сам и Реми се спогледаха. Не бяха допускали, че ще открият наследници на Орисага и съответно не бяха обсъдили как да представят мисията си.

— Нека кажем истината — предложи Сам. — Ако кодексът изобщо принадлежи на някого, то е на този човек.

Реми кимна, бръкна в чантата си и извади плик. Разрови снимките и бележките в него и извади сканираното изображение на кодекса. Подаде го на Думади.

— Кажете му, че смятаме, че това е принадлежало на Орисага и че според нас именно заради него е дошъл в Индонезия — обърна се Сам към Маркот.

Маркот преведе. Думади кимаше, но Реми виждаше, че почти не чува. Настъпи продължително мълчание. Накрая Маркот каза нещо друго. Думади остави разпечатката, стана и се затътри към спалнята. След малко излезе и подаде една рамка на Реми.

Калиграфски изпълнен, с филигранни краища и сложни орнаменти, оригиналът беше много далеч от снимката, но Сам и Реми знаеха много добре какво виждат: пиктограмата от Кодекса на Орисага.

Думади посочи рамката, после разпечатката и каза нещо на Маркот, който преведе:

— Не разпознава долната част, но горната се е предавала в семейството му от поколение на поколение.

— Защо? — попита Сам.

Маркот преведе, изслуша отговора на Думади и отново се обърна към тях:

— Това е гербът на фамилията Орисага.

— Знае ли какво означава?

— Не.

— Никой ли не е говорил за това?

— Не. Казва, че винаги е било част от семейството. Смята, че е било важно за Орисага, и това му стига.

Сам прерови плика на Реми и извади изображението на Уенди на Кецалкоатъл от илюстрацията на Чикомоцток.

— Това говори ли му нещо?

Маркот преведе, а като чу отговора, се усмихна и ги попита:

— Коя част: грозната змия или птицата?

— Птицата.

Думади въздъхна.

— На практика нищо. Просто птица. Виждал е такива в зоопарка.

— Тук ли?

— Не си спомня къде точно. Казва, че е виждал такава като дете. Баща му я наричал „птицата с шлема“ заради изпъкналостта отзад на главата.

Сам отвори уста, поколеба се, после все пак попита:

— А как се казва всъщност?

— Малео. Думади казва, че била много по-красива, отколкото на рисунката. Средна по размер, с черно гръбче, бели гърди, жълта кожа покрай очите и оранжев клюн. Приличала на шарено пиле.

Думади каза още нещо и Маркот преведе:

— Иска да знае дали тази рисунка има нещо общо с Орисага.

— Да — потвърди Сам.

— Напомня му за една история, свързана с него. Искате ли да я чуете?

— Да, моля — отвърна Реми.

— Подобно на повечето семейни истории, и в тази детайлите може да са се променили с времето, но основната идея е следната. Към края на живота си Орисага бил познат на повечето хора в Палембанг и те много го обичали. Освен това били убедени, че го е обладал пакостлив дух.

— Защо?

Маркот се заслуша.

— Горе-долу това, което ви разказах и аз по-рано. Бродел много из джунглите, говорел за пещери и богове, твърдял, че е дошъл тук да намери дома на боговете… Схващате картинката. Никой не се страхувал от него; просто си мислели, че духът се забавлява с горкия старец. В деня, когато изчезнал, обявил на всички, че отива да търси „пещерите на боговете“ и че щял да разбере, че го е намерил, щом открие „гнездото на големите птици“.

Джакарта, Индонезия

— Сигурна ли си в това, Селма? — попита Сам.

Двамата с Реми седяха на леглото в апартамента си в „Четирите сезона“. Предния ден, след като си тръгнаха от дома на Думади и се сбогуваха с Робърт Маркот, те взеха чартърен полет от летището на Палембанг „Султан Махмуд Бадарудин Втори“ и след четиристотин километра над Яванско море пристигнаха в Джакарта. Хотел „Четирите сезона“ им се стори подходящо място за база.

— Попитах го директно и той призна — отговори Селма по високоговорителя.

— Този изобретателен кучи син. Вече се съмнявам дали изобщо има внуци в Лондон.