Клайв Къслър - Изгубената империя

— Езиково недоразумение, боя се: историк или музей. Официалният език тук е индонезийски, но има много диалекти. Вече се отказах да поправям хората. Преди десет години написах книга за християнството в Индонезия.

Очевидно тя ме е превърнала в музей. — Маркот стана, приближи се до един от рафтовете, извади книга и я подаде на Реми.

— „Бог в Ява“ — прочете тя.

— Можеше и по-зле да бъде. Издателят искаше да я озаглави: „Исус в Ява“.

— Мъдър избор сте направил — засмя се Сам.

— Щяха да ме засипят с въпроси за религиозното значение на кафето. Кошмар. Както и да е, дойдох да събирам информация за книгата си, влюбих се в това място и останах да живея тук. Това беше преди петнайсет години. Казахте, че търсите някакъв монах?

— Да, йезуит на име Хавиер Орисага. Вероятно е пристигнал в края на двайсетте години на шестнайсети век…

— А, Орисага. През 1528-а — сети се Маркот. — Живял е на около три километра от тук. Разбира се, колибата му вече не съществува. Сега там има заведение за бургери, мисля.

— Какво можете да ни разкажете за него?

— Какво искате да знаете?

— А вие колко знаете? — върна му въпроса Сам.

— Безкрайно много.

— Тогава ни разкажете всичко.

— Ще останете разочаровани. Бил е интересен човек и е положил много усилия да помогне на местните, но е бил само един от хилядите мисионери, дошли тук през последните петстотин години. Отворил библейско училище, помагал на местните болници и прекарал много време из селата, опитвайки се да спасява душите на хората.

— Чувал ли сте някога за Кодекса Орисага?

Маркот присви очи.

— Не, но съдейки по името, ми се струва, че е редно да съм чувал. Много ли трябва да се срамувам?

— Не виждам защо. — Реми му разказа накратко за историята на Кодекса, без обаче да навлиза в специфични подробности за съдържанието и произхода му.

— Интригуващо — усмихна се Маркот. — Този Кодекс как е променил отношенията му с Църквата?

— На зле.

— Значи е бил благонастроен към ацтеките. Иска ми се да знаех тези неща по-рано. Щях да му посветя цяла глава. Имаше една интересна история, но не пасваше на книгата, така че не я включих. Орисага починал през 1556 година, двайсет и осем години след пристигането си, или поне тогава са го видели за последно.

— Не разбирам — каза Реми.

— Говори се, че през месец ноември онази година Орисага обявил пред последователите и колегите си, че е открил свещено място в джунглата — не уточнил къде — и че бил на път да намери… Как беше? — Маркот замълча, попипвайки с показалец долната си устна. — А, да. Щял да намери седемте пещери или света на седемте пещери, нещо от сорта. Влязъл в джунглата и повече не се върнал. Доколкото знам, са го смятали за луд.

— Така казват — съгласи се Сам. — Значи просто влязъл в джунглата и изчезнал?

Маркот кимна.

— Никой повече не го видял. Знам, че звучи много драматично, но случаите на изчезнали хора не са рядкост и до днес. Преди петстотин години сигурно е било ежедневие. Джунглата тук е безпощадна, дори за опитни хора като Орисага. — Маркот замълча и се усмихна печално. — Наистина ми се иска да бях отделил няколко страници на този човек. Е, както и да е…

— Сигурно не разполагате с оригинални материали за историята му? — попита Реми.

— Боя се, че не. Но мога да направя нещо повече: ще ви запозная с източника си… стига да е още жив, разбира се.

С двайсетгодишното беемве на Маркот отидоха в друг жилищен квартал на Палембанг. Тук пътищата бяха черни, къщите — не по-големи от петдесет — шейсет квадратни метра, с ръждиви ламаринени покриви, небоядисани дървени плоскости и прозорци с мрежи срещу комари. Почти до всяка имаше малка зеленчукова градинка, курник или обор с козички.

Маркот спря пред една от къщите. Сам и Реми паркираха зад него и слязоха.

— Не говори английски и е над деветдесетгодишен — предупреди ги той.

— А кой е той всъщност?

— Прощавайте. Думади Орисага. Преди да почине, Хавиер имал десет деца от една местна жена. Думади е пряк негов потомък.

— Мислех, че е йезуит — отбеляза Реми.

— Бил е, но по някое време се отказал от обета си, очевидно и от този за безбрачие.

— Може би заради горчивия си опит с Църквата — предположи Сам.

Последваха Маркот по пътеката и стигнаха до врата с износена мрежа срещу комари. На четвъртото потропване се появи старец с дълга бяла риза. Беше висок само метър и петдесет, а лицето му имаше предимно индонезийски черти, макар да се забелязваха и някои испански.