Крис Картър - Хамелеонът се завръща

От паркинга непознатият наблюдаваше със злорада усмивка как двамата се прегърнаха и след малко се отместиха от прозореца.

Бяха си разделили задачите. Карлос трябваше да прегледа документацията от първото разследване на Робърт и Скот от трите месеца преди арестуването на Майк. Той отговаряше и за проверката на магазините за перуки и клиниките за физиотерапия.

Робърт се зае с проверката на болниците. Реши да се обади и да поиска списък на пациентите, които са претърпели операция през някой от двата месеца след арестуването на Фарлоу. Операция, изискваща дълъг период на възстановяване и физиотерапия. От личен опит знаеше, че за изпълняването на такова искане, колкото и спешно да беше, щяха да отидат поне няколко седмици. За да ускори този процес, реши да посети лично болниците в централен Лос Анджелис, а на останалите да изпрати искането писмено.

Работата беше трудна и вървеше бавно. Първо трябваше да определят кои операции изискват такъв дълъг период на възстановяване, после — да прегледат медицинска документация от близо година и половина назад.

Робърт не се изненада, че болничните архиви са в полуплачевно състояние. Част от документите се съхраняваха натъпкани в чекмеджета в тесни стаички. Други бяха на електронни таблици и файлове, в които много малко хора знаеха как да се ориентират. „Не е много по-различно от архива на отдел Убийства“ — помисли си той.

Занимаваше се с това от осем и половина. На обяд температурата достигна трийсет и шест градуса и жегата в задушните стаички превръщаше работата му в истинско мъчение. В късния следобед цялата му риза вече бе мокра, а беше прегледал документацията само от три болници.

— Къпал ли си се? — попита Карлос, когато Робърт най-после се върна в управлението.

— Пробвай да работиш няколко часа в задушни, смешно тесни стаички в болнични подземия, да видим как ще изглеждаш — измърмори партньорът му.

— Ако си беше съблякъл якето, може би щеше да е по-добре. Какво откри?

Робърт показа един кафяв хартиен плик:

— Взех списъци на пациентите от три болници. Не е много за начало.

— А какво е това? — попита Карлос, като посочи кутията под лявата мишница на Робърт.

— О, купих си нови обувки — небрежно отговори по-възрастният детектив.

— Развързали сме кесията, а?

— Може да се каже. Видях ги на витрина близо до една от болниците. Магазинът беше в ликвидация, затова имаше намаление. Взех ги много изгодно.

— Наистина ли? Може ли да погледна? — попита Карлос с нарастващо любопитство.

— Да, ето.

Робърт му подаде кутията.

— О, хубави са — отбеляза Карлос, след като извади черните кожени обувки от кутията и ги разгледа от всички ъгли. — Пък и ти отдавна имаше нужда от нови — посочи старите обувки на Робърт.

— Ще трябва първо да ги поразтъпча на закрито. Кожата е доста корава.

— Както обичаш да крачиш напред-назад, бързо ще омекне.

Карлос прибра обувките в кутията и я върна на Робърт.

— Ами при теб как върви? — попита Робърт, като се върна на темата за разследването.

— Обадих се на Катрин Слейтър. Каза, че не носи перуки.

— Чудесно. Някакъв напредък при търговците на перуки?

Карлос се намръщи и поклати глава:

— Ако искаме списък на клиентите, които са поръчали „европейска коса“, трябва да вземем съдебна заповед.

— Съдебна заповед ли?

— Магазините не издават клиентите си. Оправданието е все едно и също — правото на лична тайна. Клиентите нямало да са доволни, ако разтръбим пред света, че носят перуки.

— Да разтръбим пред света? Ние разследваме убийство, не сме папараци. Няма да продадем информацията на жълтата преса.

— Няма значение. Ако не вземем съдебна заповед, няма да получим информация за клиентите.

Робърт остави пликовете на бюрото, закачи сакото си на облегалката на стола и се приближи до един от вентилаторите.

— Не мога да повярвам. Ние се опитваме да помагаме на тези хора, опитваме се да заловим опасен убиец, чиято следваща жертва може да е техен близък или някой от самите тях, а как реагират те? С враждебност и неотзивчивост. Сякаш ние сме престъпниците. Щом им кажем, че сме ченгета, веднага подвиват опашките. Затръшват ни вратата и пускат резетата — измърмори Робърт, като се върна при бюрото си. — Ще говоря с Болтър. Ще извадим шибаната съдебна заповед и ще получим списъка веднага щом… — Робърт забеляза някакво съмнение в очите на Карлос. — Нещо те тревожи.

— Тревожи ме косъмът, който намерихме в колата на Джордж Слейтър.