Крис Картър: Престъпен ум

— Добро утро, шерифе. Добро утро, Боби — извика иззад шубера възпълничката чернокоса сервитьорка с татуировка на малко сърце на лявата китка. Не беше необходимо да поглежда часовника на стената вдясно от себе си. Знаеше, че часът е шест и няколко минути сутринта.

Всяка сряда, неизменно, шерифът Уолтън и заместникът му Боби Дейл идваха в закусвалнята за шофьори на камиони на Нора в покрайнините на Уийтланд в Югоизточен Уайоминг, за да похапнат сладък пай. Според мълвата в закусвалнята на Нора правеха най-хубавите пайове в цял Уайоминг. Всеки ден от седмицата имаше различна рецепта. В сряда предлагаха пай с ябълки и канела, любимия на шерифа Уолтън. Той много добре знаеше, че първата партида винаги излиза от фурната точно в шест сутринта и че няма нищо по-хубаво от вкуса на току-що изпечен пай.

— Добро утро, Бет — отвърна Боби, докато изтръскваше дъждовната вода от връхната си дреха и панталоните си. — Казвам ти, навън се излива адски потоп — добави той и разтърси крак, сякаш се беше подмокрил.

Летните порои в Югоизточен Уайоминг бяха нещо обикновено, но бурята тази сутрин беше най-силната през сезона.

— Добро утро, Бет — присъедини се шериф Уолтън, свали шапката си, избърса лицето и челото си с носна кърпа и бързо огледа закусвалнята. По това време на утрото и при проливния дъжд навън в заведението имаше много по-малко хора от обикновено. Заети бяха само три от петнайсетте маси.

Мъж и жена на около двайсет и пет години седяха на масата най-близо до вратата и закусваха палачинки. Шерифът предположи, че очуканият сребрист фолксваген «Голф», паркиран навън, е техен.

Следващата маса бе заета от едър изпотен мъж с обръсната глава, който сигурно тежеше най-малко сто и седемдесет килограма. С количеството храна пред него лесно биха се нахранили двама, може би трима много гладни човека.

На последната маса до прозореца седеше висок мъж с прошарена коса и рунтав мустак с формата на конска подкова под крив нос. Ръцете му бяха покрити с избледнели татуировки. Той вече бе приключил със закуската си и се беше облегнал назад на стола, като си играеше с пакет цигари. Изглеждаше замислен, сякаш трябваше да вземе много трудно решение.

За шериф Уолтън нямаше съмнение, че двата големи камиона навън са на тези двама мъже.

В края на бар плота седеше приятно облечен мъж на четирийсет и няколко години. Пиеше кафе без сметана и захар и ядеше поничка с шоколадова глазура. Косата му беше къса и добре подстригана, а брадата — стилна и поддържана. Прелистваше брой на сутрешния вестник. Шериф Уолтън заключи, че тъмносиният форд «Таурус», паркиран отстрани на закусвалнята, сигурно е негов.

— Точно навреме — каза Бет и намигна на шерифа. — Току-що ги извадихме от фурната. — Тя повдигна рамене. — Сякаш не знаеш.

Приятното ухание на току-що изпечен ябълков пай с лек примес на канела вече се разнасяше из заведението.

Шериф Уолтън се усмихна.

— Поръчваме обичайното, Бет — рече той и се настани до бара.

— Идват веднага — отговори Бет и отиде в кухнята. След няколко секунди тя се върна с две вдигащи пара големи парчета пай, залети с меден крем. Изглеждаха идеални.

— Ммм… — обади се мъжът, който седеше в другия край на бар плота, и плахо вдигна пръст като хлапе, което иска разрешение от учителя да говори. — Има ли още от този пай?

— Разбира се — отговори Бет и му се усмихна.

— В такъв случай може ли едно парче и за мен, моля?

— И за мен — извика от масата си грамадният шофьор на камион и вдигна ръка. Вече облизваше устни.

— И за мен — рече мъжът с мустака като конска подкова и прибра пакета цигари в джоба на якето си. — Паят мирише страхотно.

— И вкусът му е страхотен — добави Бет.

— Превъзходен е — каза шериф Уолтън и се обърна към хората около масите. — След миг ще се озовете в рая на пайовете. — Очите му изведнъж се разшириха от изненада. — Мамка му! — възкликна той и скочи от стола.

Реакцията на шерифа накара Боби Дейл бързо да извие тяло и да проследи погледа на Уолтън. През големия прозорец зад масата на младата двойка той видя фарове на пикап, който се беше насочил право към тях. Колата изглеждаше неуправляема.

— Какво става, по дяволите? — извика Боби и стана.

Всички в закусвалнята се обърнаха към прозореца и стъписването, което се изписа на лицата им, беше еднакво. Пикапът се носеше към тях като насочваща се ракета и не показваше признаци, че ще свърне или ще намали. До сблъсъка оставаха две-три секунди.