Крис Картър: Престъпен ум

Обаждаше се капитан Барбара Блейк, шефката на отдел «Убийства» в лосанджелиската полиция. Само преди два дни именно тя беше заповядала на Хънтър и партньора му детектив Карлос Гарсия да отидат на двуседмична почивка след едно много трудно и изтощително разследване на сериен убиец.

— В момента, да — иронично отвърна Хънтър. — Но довечера излитам, капитане. Защо?

— Много ми е неприятно, че ти го причинявам, Робърт — каза Блейк с тон, който показваше, че наистина съжалява, — но трябва да те видя в кабинета си.

— Кога?

— Веднага.

В обедния трафик дванайсеткилометровото пътуване от Хънтингтън Парк до Главното управление на полицията през центъра на Лос Анджелис отне на Хънтър малко повече от четирийсет и пет минути.

Отдел «Обири и убийства», разположен на петия етаж на прочутата административна сграда на полицията на Първа западна улица, беше семпла, гола открита площ, претъпкана с бюра на детективи. Нямаше прегради, които да ги разделят или глупави линии на пода, които да очертават работното пространство. Мястото звучеше и изглеждаше като уличен пазар в неделя сутрин — оживено от движения, шепот и викове, разнасящи се от всеки ъгъл.

Кабинетът на капитан Блейк се намираше в отсрещния край на главния етаж на детективите. Вратата беше затворена — това не бе необичайно заради шума, но и щорите на големия вътрешен прозорец бяха спуснати, което несъмнено беше лош знак.

Хънтър бавно започна да си проправя път между хората и бюрата.

— Хей, какво правиш тук, по дяволите, Робърт? — провикна се детектив Перес, вдигайки глава от компютърния екран, докато Хънтър минаваше между бюрата на Перес и Хендерсън. — Мислех, че си на почивка.

Хънтър кимна.

— Така е. Отлитам довечера. Само ще побъбря набързо с капитана преди това.

— Отлиташ? — Перес изглеждаше изненадан. — Явно имаш пари. Къде ще ходиш?

— В Хавай. За първи път.

Перес се усмихна.

— Хубаво. И аз бих тръгнал за Хавай веднага.

— Искаш ли да ти донеса гирлянда от цветя или хавайска риза?

Перес изкриви лице в гримаса.

— Не, но ако можеш да прекараш в куфара си една-две хавайски танцьорки, ще ги взема. Може да танцуват на леглото ми всяка вечер. Нали се сещаш какво искам да кажа? — Той кимаше, сякаш говореше сериозно.

— Всеки има право да мечтае — отвърна Хънтър, развеселен от енергичното кимане на Перес.

— Забавлявай се.

— Сигурен съм, че ще се забавлявам — отговори Хънтър и продължи да върви. Спря пред вратата на капитан Блейк и инстинктът и любопитството го накараха да наклони глава на една страна и да надникне през прозореца. Но не видя нищо през щорите и почука два пъти.

— Влез — извика отвътре Барбара с обичайния си твърд глас.

Хънтър бутна вратата и влезе.

Кабинетът на капитан Блейк беше просторен, ярко осветен и безупречно подреден. Южната стена беше заета от лавици, отрупани с идеално наредени по големина и съчетани по цвят книги с твърди корици. На северната стена бяха закачени снимки в рамки, похвални грамоти и награди за постижения, всичките разположени симетрично една спрямо друга. Източната стена беше остъклена. Панорамният прозорец гледаше към Саут Мейн Стрийт. Пред бюрото с двоен пиедестал имаше две кожени кресла.

Капитан Блейк стоеше до панорамния прозорец. Дългата ѝ гарвановочерна коса беше прибрана в изящен кок и закрепена с две дървени китайски пръчици. Беше облечена с бяла копринена блуза, затъкната в елегантна морскосиня тясна пола. До нея стоеше слаба и много привлекателна жена, която Хънтър не беше виждал дотогава. Непознатата беше със строг черен костюм и държеше чаша вдигащо пара кафе. Изглеждаше на трийсет и една-две години и имаше дълга права руса коса и дълбоки сини очи. Личеше ѝ, че обикновено би се чувствала напълно спокойно в каквато и ситуация да попадне, но в начина, по който държеше главата си, имаше нещо малко тревожно.

Хънтър влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Високият слаб мъж в официален костюм, който седеше в едното кресло, се обърна с лице към него. Той беше на около петдесет и пет, но торбичките под очите и месестите отпуснати бузи, които му придаваха вид на булдог, го състаряваха най-малко с десет години. Малкото тънки валма прошарена коса, която все още бе останала на главата му, бяха гладко сресани зад ушите му.

Изненадан, Хънтър спря и присви очи.

— Здравей, Робърт — каза мъжът и стана. Естествено дрезгавият му глас, влошен от годините на пушене, звучеше изненадващо силно за човек, който имаше такъв вид, сякаш не е спал няколко денонощия.