Крис Картър: Престъпен ум

Нюман знаеше, че личните вещи на затворника са иззети. Той нямаше часовник или нещо друго, с което да следи времето.

— И като отвори очи — добави специалистът, — се втренчва в тавана точно за деветдесет и пет секунди. Нито секунда повече, нито секунда по-малко. Може да изгледаш записите от последните три дни, ако искаш.

Нюман не реагира.

— След деветдесет и пет секунди той става от леглото, свършва си работата в отходното място и после ляга на пода и прави лицеви опори, последвани от коремни преси — всичко по десет пъти. Ако не го прекъснат, ще направи по петдесет с минимални почивки. И без никакво сумтене, пухтене и гримаси, само чиста решителност. Носят му закуската някъде между шест и половина и седем часа. Ако не е свършил с гимнастиката, той продължава, докато приключи, и едва тогава сяда и спокойно изяжда храната. И я изяжда всичката, без да се оплаква, каквито и безвкусни буламачи да сложим в подноса. След това го водят на разпит. — Техническият специалист се обърна да погледне Нюман. — Предполагам, че ти го разпитваш.

Нюман не отговори и не кимна, но и не поклати глава, само продължи да гледа монитора.

Специалистът повдигна рамене и продължи да разказва:

— Когато го върнат в килията, колкото и да е часът, той отново прави гимнастика — пак по петдесет лицеви опори и коремни преси. — Специалистът се ухили. — Ако си объркал броенето, това са по хиляда всеки ден. Щом приключи и ако не го заведат на поредния разпит, той прави точно каквото виждаш на екрана в момента — седи на леглото с кръстосани крака и гледа втренчено празната стена пред себе си. Предполагам, че медитира или се моли, знам ли. Но не затваря очи. И мога да ти кажа, че ме плаши до смърт, като гледа така стената.

— Колко време я гледа? — попита Нюман.

— Зависи — отвърна специалистът. — Позволяват му да се изкъпе веднъж дневно, но часът е различен всеки ден. Знаеш процедурата. Ако влезем да го вземем, докато зяпа стената, той излиза от унеса, става от леглото, слагат му оковите и отива под душа — без да пъшка и охка и без да се съпротивлява и спори. Щом се върне, пак сяда на леглото и се вторачва в стената. Ако не го прекъснат, ще продължи да гледа стената, докато лампите угаснат в девет и половина.

Нюман кимна.

— Вчера обаче — добави техническият специалист, — от чисто любопитство, те държаха лампите запалени пет минути по-дълго.

— Нека да отгатна — рече Нюман. — Не е имало никакво значение. Точно в девет и половина той си е легнал, заел е позата «труп в ковчег» и е заспал, независимо дали е светло или тъмно.

— Позна — съгласи се специалистът. — Както казах, човекът е като машина, с настроен с швейцарска точност вътрешен часовник. — Той млъкна и се обърна с лице към Нюман. — Не съм експерт в тази област, но съдейки по онова, което видях през последните четири нощи и четири дни, в психическо отношение този тип е шибана крепост.

Нюман не каза нищо.

— Не искам да превишавам правата си, но… той отрони ли поне една дума по време на разпитите?

Нюман дълго обмисля въпроса.

— Причината да питам е, че знам процедурата. Ако някой специален затворник като него не проговори след три дни на разпити, тогава започва обработката, предназначена за важни персони, а всички ние сме наясно колко трудно става. — Техническият специалист инстинктивно погледна часовника си. — Е, минаха три дни и ако ще започва обработката за важни персони, вече щяха да са ми казали. Затова предполагам, че е пропял.

Нюман се вгледа в екрана още няколко секунди и после кимна веднъж.

— Снощи проговори за пръв път. — Той най-после откъсна поглед от монитора на стената и се втренчи в техническия специалист. — Каза шест думи.

Докато разглеждаше снимката, която му беше дала специален агент Кортни Тейлър, Хънтър почувства, че сърдечният му ритъм увеличи скоростта си в гърдите му и в тялото му нахлу прилив на адреналин. Изминаха няколко секунди на мълчание и после той най-сетне откъсна очи от снимката и погледна капитан Блейк.

— Видя ли това? — попита Хънтър.

Тя кимна.

Той отново се вгледа в снимката.

— Пикапът на господин Гарнър очевидно е блъснал задницата на форда достатъчно силно и не само, че е отворил капака на багажника, но и е прекатурил хладилната чанта — каза Кенеди и стана.

Снимката показваше обикновена хладилна чанта за пикник, която се беше обърнала на една страна в багажника на форда. Отвътре се бяха изсипали големи кубчета лед, разпръснали се във всички посоки. Повечето бяха тъмночервени, оцветени от кръв. Но това беше само от второстепенно значение. Вниманието на Хънтър беше насочено върху нещо друго — двете отрязани глави, които несъмнено бяха съхранявани в контейнера, докато е бил преобърнат по време на произшествието. И двете бяха женски — едната на блондинка с дълга коса, а другата — на брюнетка, с къса пикси стил прическа. Главите бяха отрязани от телата в основата на врата. Доколкото Хънтър можеше да прецени, разрезът беше изкусен, направен от опитна ръка.