Крис Картър - Престъпен ум

— Тогава разполагате с господин Шоу, който явно е от Тенеси, с две неидентифицирани женски глави и превозно средство с номера от Монтана, което е регистрирано на някой си господин Уилямс от Ню Йорк. — Хънтър повдигна рамене. — Първият ми въпрос остава. Защо сте в Лос Анджелис? И защо аз съм тук, а не у дома да си приготвям багажа? — Той отново погледна часовника си.

— Защото господин Шоу не иска да говори — отвърна Тейлър. Гласът ѝ все още беше спокоен.

Хънтър се втренчи изпитателно в нея.

— И как това отговаря на моя въпрос?

— Твърдението на агент Тейлър не е сто процента вярно — обади се Кенеди. — Държим господин Шоу в ареста от четири дни. Той беше прехвърлен при нас в деня, след като бе задържан. Намира се в Куонтико. Възложих случая на агент Тейлър и агент Нюман.

Хънтър отмести очи към Тейлър само за секунда.

— Но както каза агент Тейлър… — продължи Кенеди — господин Шоу отказва да говори.

— Е, и? — прекъсна го капитан Блейк, леко развеселена. — Откога това пречи на ФБР да изтръгва информация от когото и да е?

Кенеди остана невъзмутим от язвителната забележка.

— По време на разпита снощи — обясни той — господин Шоу най-после проговори за първи път. — Директорът млъкна и се приближи до големия прозорец на източната стена. — Каза само шест думи.

Хънтър зачака.

— Изрече: «Ще говоря само с Робърт Хънтър».

Хънтър не помръдна. Даже не трепна. Изражението на лицето му остана непроменено. По никакъв начин не показа дали думите на Кенеди са му въздействали.

— Убеден съм, че не съм единственият Робърт Хънтър в Америка — най-после каза той.

— И аз съм убеден — съгласи се Кенеди. — Но освен това сме сигурни, че господин Шоу имаше предвид теб и никой друг.

— Защо сте толкова сигурни?

— Заради тона на гласа му. И маниерът, и увереността, и отношението му… всичко в него. Анализирахме видеозаписа безброй пъти. Знаеш с какво се занимаваме, Робърт. Имам хора, които са обучени да разчитат и най-леките издайнически знаци и да разпознават и най-малките промени в интонацията на гласа и сигналите на езика на тялото. Този човек беше уверен. Нямам колебание. Никакво потрепване. Нищо. Той беше сигурен, че ние ще се досетим кого има предвид.

— Може да видите записа, ако искате — предложи Тейлър. — Нося копие. — Тя посочи куфарчето си.

Хънтър мълчеше.

— Затова си помислихме, че името може би ти е познато — поясни Кенеди. — Но пак ще кажа, имаме подозрения, че Лиъм Шоу е фалшиво име.

— Разпитахте ли в Тенеси, откъдето се предполага, че е господин Лиъм Шоу? — попита капитан Блейк. — Там някъде може да има някой Робърт Хънтър.

— Не сме разпитвали — отвърна Тейлър. — Не е необходимо. Както каза директор Кенеди, господин Шоу беше твърде уверен. Знаеше, че веднага ще разберем кого има предвид.

— Щом чух името — намеси се Кенеди, — мигновено се досетих, че той може да говори само за един човек. За теб, Робърт…

— Значи носите видео записа? — попита Хънтър.

— Да — отговори Тейлър. — Нося и снимка на господин Шоу. — Тя извади от куфарчето си още една фотография и я даде на Хънтър.

Хънтър се втренчи в снимката и я гледа дълго и мълчаливо. Отново нито изражението на лицето му, нито езикът на тялото му не издадоха нищо. Накрая си пое дълбоко дъх и погледна Кенеди.

— Шегувате се.

Мъжът, който се наричаше Лиъм Шоу, седеше на леглото в малката килия, която се намираше дълбоко под земята — ниво пет на безлична сграда в комплекса на Академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Краката му бяха кръстосани под тялото, а ръцете — с хлабаво сключени пръсти — бяха отпуснати в скута му. Очите му бяха отворени, но в тях нямаше движение, само безчувствен, полууплашен, полунесигурен израз, докато гледаше право напред в празната стена пред себе си. Всъщност нищо в него не помръдваше. Не поклащаше леко глава, пръстите му не потрепваха, не преместваше краката си, не променяше позата си и не люлееше тялото — нищо, освен неизбежната физическа моторна реакция на мигане.

Той седеше в тази поза от един час, втренчен в стената, сякаш ако я гледа достатъчно дълго, магически ще се пренесе на друго място. Краката му вече би трябвало да са се схванали и по петите му да бодат хиляди иглички. Вратът му би трябвало да е вкочанен от липсата на движение, но мъжът, изглежда, се чувстваше удобно и беше спокоен като човек, седнал в луксозната си дневна. Беше се научил на тази техника много отдавна… Отне му много години да я усъвършенства, но сега можеше да изчисти съзнанието си от повечето мисли. С лекота можеше да блокира звуците и да бъде сляп за всичко, случващо се около него, въпреки че очите му бяха широко отворени. Това беше нещо като транс по време на медитация, който го извисяваше на почти неземно ниво, но най-вече го запазваше психически силен. А той знаеше, че в момента се нуждае точно от това.