Крис Картър: Ловецът

— Сигурно се шегуваш! — възкликна детектив Скот Уилсън от отдел „Обири и убийства“ на полицията на Лос Анджелис, като че ли току-що бе чул възможно най-тъпия виц. Детективът стоеше в кабинета на капитан Уилям Болтър, загледан в листа хартия, който шефът му му бе подал току-що. — Пробутваш ми случай на самоубийство, капитане? — попита невярващо той.

Болтър бе в средата на петдесетте, но изглеждаше поне с десет години по-млад. Висок здравеняк с гъста, посивяваща коса и буйни мустаци, капитанът представляваше наистина внушителна фигура, към която всички в управлението изпитваха респект. Той погледна детектива и само присви рамене в потвърждение.

— От какво се оплакваш? — поинтересува се той, докато се връщаше на мястото си зад огромното разхвърляно бюро. — Мислех, че всички харесвате лесните случаи — кимна към листа хартия в ръцете на подчинения си. — Не може да бъде по-лесно от това. Жената е прерязала вените си и е издъхнала в леглото си от кръвозагуба. Това си е направо решен случай.

Законът в щата Калифорния изискваше самоубийствата първоначално да бъдат третирани като убийства. Поради тази причина, детектив от отдел „Убийства“ посещаваше мястото и започваше разследване, за да се изключи предумишлено престъпление. Веднъж след като това бъде направено, разследването — дотолкова, доколкото се отнасяше до отдел „Обири и убийства“ на полицията в Ел Ей — можеше да бъде приключено, а досието — архивирано. Това бе работа за не повече от 24 до 48 часа.

— Нима? — попита Уилсън, като върна листа на бюрото на капитана. — Обичам лесните случаи, но при самоубийствата има страшно много бумащина, добре знаеш това, капитане. Документация, която трябва да бъде попълнена и картотекирана, колкото се може по-бързо. — Посочи към помещението на детективите. — Имам четиринадесет неприключени случая на убийства, отлежаващи на бюрото ми точно в този момент. Затънал съм до гуша в простотии. Едва ми остава време да отида до тоалетната, а ти искаш да пропилея цял ден, а може би и два, защото някаква си богата кучка се е самоубила?

— Е, все някой трябва да се заеме.

— Дай го на Перез — предложи Уилсън. — Той обича бумащината.

— Перез е в болница. Простреляха го миналата седмица, забрави ли? — Капитан Болтър тръсна глава. — Съжалявам, приятел. Случаят си е твой. Няма на кой друг да го дам.

На вратата се почука.

— Влез — извика капитанът.

Вратата бе отворена със замах от млад мъж в средата на двадесетте, облечен в тъмен костюм, в който явно не се чувстваше особено удобно. Влезлият бе висок около метър и осемдесет, с широки рамене и физика на атлет. Младежкото му лице излъчваше решителност и внушаващо доверие спокойствие. Очите му притежаваха проницателност, която лесно можеше да бъде взета за самоувереност, но не и за самонадеяност.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Болтър като присви очи.

Младежът влезе в стаята, затвори вратата след себе си и се приближи до бюрото.

— Казвам се Робърт Хънтър, сър. Аз съм новият ви детектив — отвърна той като му подаде няколкото формуляра, които носеше в себе си.

— На грешния етаж си, хлапе — сряза го Уилсън, като посочи вратата. — Това е отдел „Обири и убийства“, тук са големите момчета. Ти вероятно търсиш „Търговски престъпления“ или „Поддръжка“. И двата отдела се намират два етажа по-надолу.

Хънтър кимна:

— Да, знам. Благодаря ви, но се намирам на правилния етаж и в правилния отдел.

Уилсън се изсмя:

— Шегуваш се, нали? Та ти дори не изглеждаш достатъчно голям, за да се бръснеш.

Хънтър не се изненада от скептицизма на детектива. Всеки редови полицай в Лос Анджелис трябваше да прекара поне шест години в борба с престъпността на улиците, преди да му бъде разрешено да кандидатства за детектив. В случай, че успее, му трябваха поне още 4 — 5 години, подплатени от впечатляващо досие и препоръка от капитана, преди дори да му бъде предложено място в елитния отдел „Обири и убийства“. Дори и тогава, тези, които биваха приемани в него, бяха много малко. Отделът се смяташе за върха на служебната стълбица, когато ставаше въпрос да си детектив в полицията на Ел Ей. Уилсън не бе чувал за някой под тридесетте, който да е заемал подобна позиция.

Този факт бе добре известен и на Хънтър. Главната му цел, след като веднъж вече бе приет в редовете на полицията на Ел Ей, бе да стане детектив в отдел „Обири и убийства“. Трябваше да признае, че дълбоко в себе си бе изключително горд, че е успял да мине през всички възможни рангове с подобна завидна скорост.