Крис Картър: Ловецът

Болтър съвсем бе забравил за новия детектив, който трябваше да започне работа от този ден. Някакво дете чудо с докторска степен по „Психология на криминалното поведение“, и според това, което му бе казано, отказало назначение във ФБР, за да се присъедини към полицията на Ел Ей.

Капитанът набързо прегледа формулярите. Досието на младия детектив наистина бе впечатляващо и цялата документация изглеждаше в ред.

— Това истина ли е, капитане? — попита Уилсън като посочи Хънтър. — Този голобрад келеш с бебешко лице, приличащ на продавач на библии в евтин костюм, ще се присъедини към отдела?

Хънтър се намръщи и погледна костюма си. Харесваше си го. Беше най-хубавият, който притежаваше. Единственият му.

— Така сочат документите — потвърди капитанът, докато оставяше листите върху бюрото си.

Младежът се обърна към Уилсън:

— Робърт Хънтър — протегна ръка той. — Приятно ми е да се запознаем, детектив…

Детективът пренебрегна подадената от новобранеца ръка.

— Да, сигурен съм, че е така — отговори, като все още гледаше Болтър. — По дяволите, вече започнахме да ги назначаваме директно от детската градина ли, капитане? Толкова ли сме закъсали в отде… — направи пауза, докато очите му се фокусираха върху листа хартия, който преди малко бе оставил върху бюрото. — Проблемът е решен. — И като сви рамене, посегна да вземе бележката.

Капитанът се поколеба за миг и също присви рамене, като че ли искаше да каже: „Защо пък не?“.

Уилсън се обърна към Хънтър:

— Аз съм детектив Уилсън, но ти можеш да ме наричаш „сър“ — каза той, докато му подаваше листа. — Добре дошъл в отдел „Обири и убийства“, красавецо. Наслаждавай се на първия си случай, защото ще става и по-лошо. — Спря, преди да стигне до вратата: — А, да! Направи ми една услуга — отърви се от този евтин костюм. Приличаш на идиот.

Апартаментът се намираше на двадесет и осмия етаж в небостъргач в Сайпръс Парк — работнически квартал в североизточната част на Лос Анджелис.

Хънтър излезе от предизвикващия клаустрофобия асансьор и се озова в края на дълъг коридор с тухлени стени, от двете страни по протежението на който бяха разположени врати — общо двадесет и четири на брой. Редица от луминесцентни лампи, закрепени по цялата дължина на тавана, осветяваха ярко помещението. Апартаментът, който търсеше, бе с номер 2813 и се намираше почти на половината път надолу по коридора, от дясната страна. На входната му врата стоеше униформен полицай. Младият мъж му показа гордо новата си лъскава детективска значка и отвори вратата.

Първото нещо, което забеляза, бе, че предпазната верига виси от вратата, а държачът за стена се поклаща на края й. Рамката бе разбита и там, където някога са се намирали четирите метални болта, които са я придържали към дървото, стърчаха трески.

— Трябваше да я отворим с ритник — обясни старшият полицай, който бе застанал във всекидневната.

Хънтър се обърна и го погледна.

— Аз съм полицай Травис — представи се униформеният. — С партньора ми патрулирахме само на една пресечка от тук, когато получихме обаждане от централата да дойдем на адреса. Майката на жертвата, която е прикована към инвалидна количка, не можела да се свърже с нея от три дни, което, както ни бе казано, не е нещо необичайно, освен фактът, че дъщерята я посещавала всеки понеделник, без изключение. Поне е правела така през последните две години. Според майката, в случай, че се наложи да закъснее дори малко, дъщеря й винаги я предупреждавала предварително. Ако колата й е била повредена, е щяла да й звънне. Днес следобед възрастната жена се обадила в участъка изключително притеснена. Дъщерята страдала от биполярно разстройство, което понякога можело да усложни нещата. — Хънтър повдигна вежди. — Както и да е — продължи Травис. — Дойдохме, почукахме, но не получихме отговор. Извикахме управителя на сградата, който ни отключи, но предпазната верига бе сложена, а някъде отвътре се усещаше слаба миризма на разлагащо се месо. Очевидно нещо не беше както трябва, ето защо разбихме вратата и влязохме. Намерихме дъщерята в спалнята. — Той посочи с пръст през рамото си и направи физиономия, с която искаше да каже „Съжалявам“.

— Правила ли е други опити да се самоубие? — попита детективът.

— И да се е опитвала, никъде не е споменато.

Хънтър кимна и за секунди обходи всекидневната с поглед. Стаята бе достатъчно голяма; мебелите не бяха скъпи, но подбрани с вкус. До ръба на пухкав килим в червено и черно бе поставен диван от изкуствена кожа, обърнат към черно-бял шкаф за телевизор. Имаше и изработена от стъкло и хром четириместна маса за хранене, скрин, който подхождаше цветово на телевизионния шкаф, стилна черна масичка до прозореца и много елегантна библиотека — без книги, само с декоративни предмети като вази, стъклени купи и свещници.