Джон Лескроарт: Ловецът

Те седяха в едно сепаре край прозореца на гръцкия ресторант на Лу и ядяха специалитета на заведението — пилешки крилца и пелмени с плънка от риба тон — двама мъже, наскоро прехвърлили четирийсетте, мъчещи се да разговарят през обедния шум. По-добре изглеждащият, Уайът Хънт, каза:

— Двамата с Джина още не сме съвсем готови да се обвържем.

— Не сме съвсем готови — отвърна Девин Джул. — Това ми харесва. — Той беше ченге от отдел „Убийства“ в Сан Франциско и проблемите в семейните отношения, дори неговите собствени, не го интересуваха особено. С жена си Кони живееше от четиринайсет години и рядко се замисляше над подобни неща. Те просто работеха, гледаха трите си деца, вършеха каквото е необходимо. Обичаха се. Бяха обвързани. Той взе едно крилце и го вдигна над чинията си.

— Какво ли има върху това нещо?

— Кожа.

— Не, умнико. Говоря за подправката.

— Знам ли — рече Хънт. — Сигурно фъстъчено масло с чесън и лют пипер. А също и соев сос. Доста е вкусно, нали?

— Като за Лу, да — кимна Джул. После отхапа и взе да дъвче. — Значи нещата вървят към приключване?

— Общо взето, да.

— Не бих казал, че съм съкрушен да го чуя.

— Знам, че вижданията ти леко се различават от нейните.

— Тя е хиена.

— Не и за мен.

Джина Роук, жената, която обсъждаха, бе адвокатка, няколко години по-възрастна от Хънт, имала неотдавна случая да разпердушини Джул на свидетелската скамейка по едно дело за убийство. Това още му държеше влага.

— Не искам да говориш лошо за нея, Дев. С нея сме преживели хубави моменти и възнамеряваме да си останем приятели.

— Животът си е твой — сви рамене Джул.

— Дяволски си прав — кимна Хънт.

Но всъщност не бяха се събрали, за да разискват интимния живот на Хънт. Това бе интервю за работа. И Джул вдигна длан, за да го накара да замълчи.

— Преди да задълбаеш прекалено, Уайът, искам да ти кажа, че оценявам предложението. Наистина. Изненадан и поласкан съм. Но не виждам как бих могъл да го сторя.

— Просто протегни ръка над масата, стисни моята и сделката е готова.

Джул поклати глава.

— Кони ще ме убие.

— Кони няма дори да те пипне с пръст. Хич не ѝ пука дали ще си смениш работата, или не. Можеш да тикаш и количка за хотдог ако щеш, тя само ще тича отпред и ще примамва клиенти в костюм на мажоретка.

— Добре, за Кони може би си прав — съгласи се Джул. — Но има и други причини. Като пенсионния план и здравните ми осигуровки например. Това, че се занимавам с тежки престъпления, ме поставя на върха на хранителната верига. А и всъщност ми допада това, което върша.

— Да, но цялата тази бюрокрация, профсъюзите, правилата…

— Чакай, чакай, правилата са моят живот. Аз обичам правилата. Защо иначе щях да ставам полицай?

— Същите ги приказваше и Иван. — Ставаше дума за Иван Орлов, едно от новите попълнения на Хънт. — И познай какво се случи? Цялата тази мания по правилата му премина много бързо. Сега обича да е свободен, самостоятелен, а на всичкото отгоре се оказа страхотен детектив — нещо, което и сам не бе подозирал, преди да се махне от полицията. Забелязва неща, които дори аз пропускам от пръв поглед. Да не говорим, че се разбираме чудесно. Знам, че последното е невероятно да очаквам от теб, но току-виж се получило.

— И става все по-невероятно с всяка изминала минута.

Хънт се облегна назад и скръсти ръце.

— Двайсет и пет процента.

Ново поклащане на глава.

— Не е въпросът в парите. И двайсет щяха да стигнат, ако имах желание. Но аз нямам дори грам. Освен това храня сериозни резерви по повод ситуация, в която ти ще си началник, а аз — подчинен.

— Няма да съм ти никакъв началник.

— Това, че ще ми плащаш, не те ли прави мой шеф?

— Технически погледнато, може би да. Но ти ме познаваш, никога не бих злоупотребил.

Бегла усмивка.

— Да, докато един ден не го направиш. И тогава двайсет години приятелство ще станат на пух и прах.

Хънт се облегна за кратко върху преградата на сепарето, после се приведе напред и опря лакти в масата.

— Хайде, Дев. Можем чудесно да се позабавляваме заедно.