Джон Лескроарт - Ловецът

Веждите на стареца се повдигнаха с няколко милиметра. В погледа му проблесна интерес. Като клиничен психолог Боб често бе размишлявал върху отказа на сина си да приеме своите естествени корени. Но не бе в природата му да любопитства. Уайът си имаше свои причини и той ги уважаваше.

— Е — отвърна, — тук не знам доколко ще мога да ти помогна. С майка ти никога не сме ги познавали, а и ти не изглеждаше да се интересуваш особено от тях.

— Не само не съм се интересувал — рече Хънт, — но дори изпитвах известна враждебност.

— Какво се е променило сега?

Уайът му разказа за съобщението, за това как се бе мъчил да отгатне източника му, а после продължи:

— … и тогава осъзнах, че уравнението всъщност има две страни. Едната е тайнственото съобщение и неговият изпращач, но другата се свежда до неговото съдържание, до целия въпрос за майка ми, за рождените ми родители. И изведнъж си дадох сметка, че вече не им се сърдя. Което след начина, по който се държах като малък…

— Ти се държеше чудесно, Уайът. Смяташе, че ще нараниш чувствата ни, особено тези на майка си, ако вземеш да хленчиш и разпитваш за тях. Затова и не го правеше. Ние го разбирахме. И ти се възхищавахме.

— Аз смятам вас за свои родители.

Боб се усмихна.

— Радвам се да го чуя, след като и ние те смятаме за наш син.

— И не бих искал ти или мама да си помислите…

— Че вече струваме по-малко за теб? — прекъсна го баща му. — Никакъв шанс. Дори се притеснявах, че си твърде привързан към нас. А ето че сега неочаквано е възникнало нещо ново и вече имаш повод да погледнеш нещата от друг ъгъл.

— Може би фалшив повод. Нищо чудно някой просто да си прави шега.

— А може би не. — Боб отпи от виното си. — И тъй, какво искаш да знаеш?

— Нещо, от което да тръгна — разпери ръце Уайът. — Едно име например би свършило работа.

— Вярно, името е логично като начало — кимна старецът. — Но аз не разполагам с него. Знам, звучи абсурдно, но коя година беше това — седемдесет и четвърта? Чакай — вдигна ръка той. — Майка ти винаги е била по в час от мен с тези неща. Шар!

Шарлийн, майката на Уайът, която до момента се занимаваше в кухнята със соса за спагети, изпълващ с аромата си целия етаж, се появи на вратата с бутилка кианти в ръка. Слаба и висока, тя носеше гордо буйната си, посивяла коса, макар вече да гонеше седемдесетте. Двеста години по-рано от нея би станала чудесна прерийна съпруга.

— Покорната слугиня се явява на вашия зов, за да утоли жаждата ви с вино — обяви на висок глас.

— Виното няма да навреди, но не затова те повиках — отвърна Боб. — Момчето има някои въпроси относно раждането си.

По лицето ѝ премина мимолетна сянка, а устните ѝ се присвиха.

— Да ти кажа право, Уайът, и аз ги имам. Вероятно вече си разбрал от баща си, че не знаем много.

Нито дори едно име?

Тя си придърпа стол от масата за хранене и седна.

— Тогава бяха други времена. Към всичко, свързано с осиновяването, се подхождаше далеч по-потайно от сега. Хората много се пазеха.

— От какво?

— От какво ли не. На първо място от клеймото, че някой е осиновен. Което веднага го правеше различен от другите, каквото и да означава това. Да помниш случайно съучениците да са те тормозили като малък?

— Смътно — кимна Уайът. — Всъщност почти не.

— Охо, потискане на спомените — обади се Боб.

— Просто едно от многото неща, за които сме се заяждали като деца, тате. Не мисля, че е било особен проблем.

— Добре. Значи с майка ти сме си свършили работата.

— Освен това — продължи Шарлийн — ти беше вече шестгодишен, когато те взехме. Нямаше смисъл да се опитваме да крием, че си осиновен. Знаехме с какво се нагърбваме, но въпреки това побеснявах, щом чуех някое хлапе да те подиграва заради това.

— Изглежда ми доста странен повод да дразниш някого — каза Уайът.

— За някои хора всеки повод е добре дошъл.

— А и не забравяй — вметна баща му, — че в ония години, ако си осиновен, особено чрез Католическата благотворителна организация, какъвто беше твоят случай, се подразбираше, че си незаконороден и че четиринайсетгодишната ти майка просто е искала да се отърве от теб и да си продължи живота, сякаш че нищо не е било.

— Същевременно — добави Шарлийн — приемните родители като нас бяха ужасени, че някой ден, когато бебето отрасне, майка му ще се появи и ще си го поиска обратно. Затова имаше цяла административна машина, предназначена да държи истинските и приемните родители разделени, а също, разбира се, да попречи на децата да се върнат и открият рождените си майки, разстройвайки последващия им живот и семейство.