Джон Лескроарт - Ловецът

— Че ние се забавляваме и сега. Ядем страхотни крилца. Помежду ни няма йерархия. Просто двама мъже, наслаждаващи се на делничния следобед. След като едно нещо върви добре, значи не бива да се променя. Основно правило в живота, а както споменах, аз си падам по правилата.

Хънт беше в спалнята си и се преобличаше в официални дрехи за следващата среща, като едновременно говореше по мобилния телефон с Тамара Дейд, съвместяваща функциите на негов офис мениджър, секретар и асистент. Докато ѝ предаваше разочароващите вести за Девин Джул, чу тихото писукане, означаващо, че е получил съобщение, но както обикновено по време на разговор не му обърна внимание.

— И без това не таях особени надежди — каза в слушалката, — но реших, че ще си струва да опитам.

— Без съмнение, дори не мога да повярвам, че не е клъвнал. Никакъв интерес ли не прояви?

— Абсолютно. Спря ме още преди да си довърша предложението.

— Нима е чак толкова забавно да си полицай?

— За него, явно, да. А има и друго — я си представи, че не намира за твърде забавно да си частен детектив.

— Не може да бъде. Той ни е виждал в действие и знае, че при нас забавата никога не спира. Като например сега. Не се ли забавляваме страхотно?

— Иска ли питане.

— Значи сме на едно мнение.

— Впрочем имам и друга теория.

— Каква?

— Свързана е с теб.

— С мен?

— Представи си, че му се струваш твърде привлекателна за колежка и се бои, че ако те гледа всеки ден, това ще се отрази на брака му с Кони.

— Престани, Уайът.

В телефона отново прозвуча писукане, но той пак го игнорира.

— Не, без майтап — продължи. — Притеснява се, че ще го налегнат необуздани сексуални фантазии и ще изгуби способност за концентрация. А накрая ще стигне до пиене, отчаяние и развод.

— Не се съмнявам, че ти е споделил всичко това. И че е използвал думата „необуздани“.

— Е, не точно, но аз умея да чета между редовете. Беше тъжна гледка.

— Мога да си представя — каза тя.

После се сбогуваха и той натисна бутона „Край на разговора“ върху дисплея. При това се показа последното, второ съобщение. Беше от Мики, брата на Тамара, но Хънт почти не го забеляза. Съобщенията можеха да почакат. В момента не искаше да се разсейва със странични неща, затова изключи телефона и го мушна в калъфа.

Смръщи вежди и тихо изруга.

Защо ли му трябваше да упражнява нелепото си чувство за хумор пред Тамара? Джул я намирал твърде привлекателна за колежка? Притеснявал се всеки ден да работи край нея?

Когато всъщност той самият имаше този проблем.

Още от 1912 г. Мишън Клуб се помещаваше в Кърни Маншън — масивна, но елегантна сграда на Ноб Хил 1 1 Ноб Хил (англ. Nob Hill) — луксозен квартал в Сан Франциско, Калифорния. — Б.пр. , разположена малко по-надолу по хълма от хотелите „Феърмонт“ и „Марк Хопкинс“. Членството му наброяваше 183 души — никога повече, понякога по-малко, което го правеше най-ексклузивния частен клуб в града.

Клубът ползваше услугите на иконом на име Тейлър — афроамериканец на петдесет или шейсет години, с изваяни черти и набито телосложение. Докато вървеше подир него към приемната, където го очакваха за среща, Хънт го докосна по лакътя и спря за момент, за да огледа отражението си в огледалото във фоайето.

Макар да се бе издокарал с хубавите си сако и панталони, винаги, когато идваше тук, се чувстваше зле облечен.

— Изглеждате чудесно, сър — увери го Тейлър. Самият той носеше смокинг. Хънт го огледа от глава до пети и не можа да сдържи усмивката си.

— Лесно ти е да го кажеш.

Поради естеството на задачата си бе получил достъп до част от статистиката на клуба — като например че средната възраст на членките му е 67 години, а средното им състояние — към 60 милиона долара. Това, което липсваше в документацията, бе средната стойност на нещата, което носеха по себе си. Хънт бе преценил, че като се съберат дизайнерските дрехи, обувки и аксесоари — да не забравяме, разбира се, и бижутата, — всяка от тях се разхождаше наоколо с не по-малко от двайсет хиляди долара, облечени, висящи или по някакъв друг начин прикрепени към тялото ѝ.

Не след дълго се озова пред прага на стаята, където го очакваха трите членки на Приемната комисия. Те разговаряха помежду си, седнали в изящни тапицирани столове около маса с дантелена покривка, върху която бяха сервирани изискани сладкиши, бисквити, кафе и чай.

— Господин Хънт — оповести появата му Тейлър и вратата се затвори зад гърба му.