Джон Лескроарт - Ловецът

— Канализирала ги е, значи — процеди с отвращение Гейл.

— Именно — кимна Хънт. — Склонен съм да се съглася с вас.

Доди изпусна въздишка на разочарование.

— Е, добре.

— Колко жалко — рече Дебора със сведени очи. — Нима не е разбрала, че няма да е щастлива тук, ако не е наистина онази, за която се представя?

— Нея не я интересува щастието, поне не по същия начин като теб — отвърна Гейл. — За нея щастието са парите. Просто е искала да направи пари от нас, това е всичко. Ти толкова сляпо вярваш в доброто у хората, Дебора. Човек би очаквал, че най-сетне ще пораснеш и ще станеш реалист.

— Работата е там, че винаги съм харесвала Джудит — каза Дебора. — Изглежда толкова очарователна.

— Мошениците нямаше да виреят, ако не бяха очарователни — отвърна Гейл с обичайната си рязкост. — Същото важи и за мошеничките. Колкото до вас, господин Хънт — смени темата тя, — именно затова потърсихме услугите ви. Вие ни спестихте значителни неудобства, да не говорим за потенциалните финансови последствия. — После се обърна пак към колежките си от комисията. — Смятам, че решението по молбата е ясно. Отхвърля се, нали?

— Отхвърля се — кимна Доди.

— О, щом трябва — въздъхна Дебора и поклати тъжно глава. — Да, отхвърля се.

Доди изпрати Хънт чак до фоайето, като пътьом го държеше под ръка и обсъждаше с театрален шепот „дъртата вещица“:

— Особено ми хареса, когато ми каза да „спра да се натискам“. Не бях усетила да го правя. Смяташ ли, че съм ти се натискала, каквото и да означава това, Уайът? Притеснила ли съм те по някакъв начин?

— Ни най-малко.

— Сигурен ли си?

— Честна дума.

— Добре тогава. Исках да съм сигурна, че не съм ти досадила.

— Доста трябва да се потрудиш, за да ми досадиш, Доди.

— Е, благодаря ти тогава. — Тя леко го стисна за лакътя. — Благодаря отново и за проверката на Джудит. Тя щеше да бъде като раково образувание, ако бе влязла тук.

— Радвам се, ако съм помогнал, дори и с малко.

— Помогна с много, повярвай, и което е още по-важно, направи го без излишен шум — а това безценен талант. Последното, от което се нуждае клубът, е публичен скандал.

За момент Доди спря и го загледа. Хънт се зачуди дали няма да опита да го целуне. Още докато го интервюираше за задачата, стана очевидно, че изпитва влечение към него. Разпита го за най-малките подробности — професионален опит, лична биография, едва ли не до детските му години. Подобна интимност почти го накара да се откаже от случая.

Но сега блясъкът в очите ѝ отстъпи място на усмивка и тя каза:

— Положително ще те имаме предвид, ако изскочи нещо ново. Приятен ден!

Вече отвън на алеята, докато чакаше да докарат колата му, Хънт извади телефона и го включи отново. Съобщението на Мики изскочи на екрана. Нищо спешно, някакво ново меню, върху което работеше. Хънт натисна „Затвори“ и тогава се появи другото съобщение, от непознат номер.

Какво, по дяволите…?

Текстът гласеше:

Как е умряла майка ти?

Иван Орлов седеше прегърбен в креслото от кожа и хром в приемната на новата щабквартира на Хънт в Одифред Билдинг, точно над ресторант „Булевард“. След продължителен престой в полицията на Сан Франциско той най-сетне се бе поддал на увещанията на Уайът и преди единайсет месеца бе постъпил на работа във фирмата. Наскоро прехвърлил трийсетте и качил някой и друг килограм, той изглеждаше мрачен и заплашителен с ниското чело и гъстата си черна коса. Но видът лъжеше — Иван всъщност бе весел и оптимистичен, винаги готов с усмивка за всекиго, често придружена от някоя и друга шега. Макар че сега, естествено, не бе момент за шеги.

— Опита ли да се обадиш на номера? — попита той Хънт.

— Това беше първото, което направих. Нито отговор, нито гласова поща. Нищо.

— Вероятно е някоя от онези предплатени карти — предположи Джип Филипс. Джип бе четирийсет и две годишна майка на двама тийнейджъри, с делови обноски и без всякакво понятие за мода. Караше четвъртия месец от запланувания си тригодишен стаж в кантората на Хънт, който трябваше да ѝ даде шестте хиляди часа практика, необходими за получаване на собствен детективски лиценз.

— Може би — каза Хънт.

— Защо не изпратиш обратно съобщение?

— Пробвах. Пак не отговаря.

Тамара Дейд, седнала върху бюрото си, носеше къса зелена пола и семпла бяла блузка. Беше събула обувките си и поклащаше дългите си крака.

— Не е изключено да е просто шега. Някои хлапета изпращат наслуки съобщения до мобилни телефони.